Нужна е повече грижа за младите таланти

Елена Драгостинова

Цитат:
И науката, и културата са маргинализирани


Боянка Арнаудова тази година навърши 70. Носи мъдростта на годините си, но е озарена от енергията, присъща на младите хора, с които всеки ден общува в Националната музикална академия "Проф. Панчо Владигеров". Боянка е цветен човек - предпочита радостните съчетания, изказът й е колоритен, приятелският й кръг е широк, палитрата на нейните професионални страсти е като дъгата. Навсякъде почеркът й е разпознаваем, където стъпи - оставя следа. Макар че преди десетилетия бе драматург на Софийската опера, и до днес по навик понечвам да навъртя централата на Операта, щом искам да се свържа с нея. Защото отдадеността й ни накара да я идентифицираме със сцената, за която 23 години работеше.
Там Боянка Арнаудова създаде еталон на взаимоотношенията между културна институция и журналисти. Абсурдно бе да ти се обади с покана за пресконференция и да не й обещаеш, че ще отидеш. А нейните пресконференции бяха самото откровение на просвещението и браненето на честта на институцията. Трябваше да е сигурна, че тези, които ще пишат и оценяват поредната премиера, са разбрали всичко докрай и че ще бъдат справедливи.
Преди двайсетина години неочаквано се залови с преподавателска работа в Националното музикално училище "Любомир Пипков" и в академията. И много скоро ученици и студенти започнаха да я посочват като любим преподавател. Защо ли? Тъй като не мога да се върна на чина или да седна в аудиторията, мога да направя аналогия между изреченото и писаното от нея слово. Изказът й е лишен от обичайното професионално високомерие и терминологична обремененост. Боянка умее да предаде своето знание разбираемо и да защити позиция. Публикациите й, изследванията й, събрани в книги, носят тежестта на анализатора, експерта. Но тонът приласкава към диалог, финалът е отворена врата за толерантност към различното мнение. Тя може омайно да разказва, но е и добър слушател. В натурата й е заложена необходимостта да споделя впечатленията си и да информира, да прави аналогии и обобщения. Но изследването и популяризирането на българската музика за нея се е превърнало в кауза.

- Какво е според вас отношението на държавата към званията и титлите?
- И науката, и културата сега са маргинализирани, оставени сами на себе си. На тяхното положение в момента най-точно съответства знаменитата фраза на Илф и Петров: "Спасението на давещите се е дело на самите давещи се." Сигурна съм, че потъване няма да има. Но не съчувствам на плачещите, че държавна подкрепа няма. Науката трябва да започне да дава недвусмислени доказателства за своето развитие и подкрепата ще дойде. Оздравително би било също така 90 процента от научната общност да премине към университетите, там е нейното място. Нацията ни има голям потенциал, доказали сме го в различни области. Включително - в музиката. Достатъчно е да се обърнем към последните десетилетия на миналия век, когато българска музика и изпълнителско изкуство получаваха най-високи оценки и награди в чужбина. Музикалното ни изкуство е едно от доказателствата, че можем - и сме! - съвременна, модерна страна. Разбира се, не само държавата трябва да инвестира в култура, анахронизъм е да се чака само на нея. Вече има толкова възможности и форми.
- Мислите ли, че има нещо драматично в заминаването на младите специалисти в чужбина?
- По цял свят имам ученици, които се осъществяват като музиканти на чуждестранната сцена. Моят син също замина преди години и се утвърди като специалист (оптическо инженерство и мениджмънт), високо го ценят. Напоследък обаче често се връща - по работа, в България. И не е само той. Мисля си, че нещата тук са започнали да се променят, съживяват, да интересуват младите българи, включително и музикантите, пръснати по света. Разликата между "някога" и "сега" е, че след Освобождението през ХIХ век, са заминавали, за да се изучат и да се върнат да градят тук. А сега се образоват добре тук, за да заминат и да се осъществят там.
- Как станахте изследовател на творчеството на Марин Големинов?
- Първо Иван Хлебаров ме насочи към Големинов, чието творчество стана тема на дисертацията ми. Започнах много сериозно и обстойно да проучвам и живота, и творческия му път. Така за неговата 60-годишнина написах и бе издадена първата монография за него. Незабравими вълнения! И за мен, но и за Големинов и семейството му. Работата ни свърза и човешки, в дълголетно приятелство, което много допринесе за изграждането ми като музикант и критик. На Марин Големинов в голяма степен дължа интереса си не само към българската музика. Той ме насочи и към съвременни автори; запозна ме с големи фигури като Анри Дютийо, с когото имах въодушевяващи ме срещи в Париж. И още нещо съдбоносно в живота ми е свързано с този голям Майстор - именно Големинов ме заведе в Софийската опера. Имаше свободно място за драматург и ме убеди, че е добре да опитам. Казвам убеди, защото по това време силно желаех да съм преподавател в академията. Но приех. Той ме "утешаваше", че ще е за кратко. Кратко ли? - бяха цели 23 години. Прекрасно време. И толкова много научих в Операта! Благодарна съм му.
- С какво ви обогатява преподавателската работа? На какво учите своите студенти и на какво вие се учите от тях?  
- Преподавателската работа обогатява. Ако се отнасяш повърхностно и формално - отвръщат ти със същото. Но ако се отдадеш и същевременно проявиш взискателност, връзката е силна, необикновена. Имах късмет с такива учители и в родния си град Русе, и в Музикалната академия. От някои професори научавахме много и извън аудиторията, станахме приятели. Сред тях са Стоян Джуджев, Дора Георгиева, Васил Арнаудов, Александър Райчев, Парашкев Хаджиев. През годините взаимоотношенията учител-ученик могат да се превърнат в трайно приятелство. Например, когато общувахме със Здравко Манолов, който често след часовете по полифония ни повеждаше към някое артистично местенце с въпроса: "Накъде - към хубавата или към "долната" кръчма?" Разбирай: към скъпата или към евтината? Докато в Съюза на композиторите все още го имаше "Скерцото", често минавах оттам и знаех, че около масата на Пипков, Големинов или Ал. Райчев, Васко Арнаудов, Васил Стефанов и други известни музиканти, все ще може да се сложи още един стол. За да се приобщиш към компанията, да научиш новости, да чуеш спомени, да се заредиш с енергия и идеи.
- Изпълнението на последните две опери - "Косара" и "Алцек", на Маестро Георги Атанасов е пример за това как научната работа на музиколога може да взаимодейства с репертоара на оперния театър. Каква е предисторията на това събитие?
- Приживе е била поставена под съмнение способността на Маестро Георги Атанасов да напише голяма небитова опера, а десетилетия по-късно напълно забравят за изстраданите му последни "Косара" и "Алцек", дамгосани като несполучливи и без национален дух от соцкритиката. Неразбирането и непризнанието на тези опери продължило до наши дни. В една своя партитура композиторът е излял съкровенията си и словесно. Когато я изучавах, забелязах залепени страници, които разтворих и в тях Маестрото беше написал думи, отразяващи и огорчението, и амбицията да се докаже като можещ модерен автор. Навярно се е надявал някой ден някой да прочете за болката му и да разбере въжделенията му. Когато Пламен Карталов се запозна с изследването ми за Маестрото и оперите му, прояви силен интерес. И ето че реализира в Софийската опера концертните изпълнения на "Косара" и "Алцек", както и записите им. Едно възкресение на тези ценни артефакти.
- Представете си, че утре се събудим по-богати и по-мъдри. Кой е неотложният културен проект, с който трябва да се заемем?
- Стимулирането на българско творчество и изпълнителство. И с възпитанието на пиетет/отношение към него. Какво се знае у нас за ред много търсени и много високооценени в чужбина певци? Има ли медиен интерес към успехите им по най-престижните оперни сцени? Няма да коментирам, че на хората всекидневно се внушава какви звезди имаме в попфолка, миски и др. безподобни "величия", а за величини, които не могат да се измерват с нашенския, твърде къс домашен аршин, обществото често и не подозира. Красимира Стоянова, Орлин Анастасов, Александрина Пендачанска, Владко Стоянов и още известни оперни певци вече сезони наред вдигат на крак публиката и на Метрополитен, и на Ковънт гардън, на Берлинската Щатсопера, Виенската опера, Миланската скала и т.н. Да, това не е по вкуса на публиката в "Син сити", но ще заинтересува много други българи. А кой пише за българските композитори и как да имат енергия и стимули, за да се развиват и да създават мащабни форми (опери, симфонии), когато са маргинализирани?
- С какво медиите могат да помогнат?
- Всяко изкуство - елитно или популярно, си иска и съответната журналистика. Ще ни трябва време, за да съживим музикалната критика, защото за две десетилетия тя бе удавена или оставена на неграмотни музикално пишещи. Медиите, с малки изключения, сред които е вестник ДУМА, я избягват. Стана практика да промушиш няколко реда оценъчни изречения във високотиражно издание, само след като ги обагриш в "жълто". Така било по-четивно и така изисквал пазарът (?!). Нашата вина, на неколцината музикални критици, е, че пасивно наблюдаваме. Недоволстваме, но нищо не предприемаме. И по създадената вече инерция публиката се "храни" с това, което й се поднася, лишена от възможността да сравнява и съотнася. Писането за култура днес е като фотографско, моментно отразяване. Без оценка, без съизмерване с големите образци, сътворени от най-талантливите в света на музиката. Аудиторията уж е много информирана във времето на глобализацията, а всъщност все по-малко знаем за създаващото се в световната музикална култура. За съжаление незнанието ни се допълва от нихилизъм - както към българската творба, така и към българския изпълнител. И аз се питам - как ще се пише историята на българската музика утре, при положение че нашето "днес" не оставя оценка за значимостта на художествения факт. Дано и това изживеем/преодолеем скоро...