Няма голяма картина без късче поезия

Френският критик Жак Ген публикува този знаменателен текст преди 90 години, на 15 септември 1925-а, когато Марк Шагал (1887-1985) е на 38 години, на върха на славата си. В края на м.г. този интересен и неизгубил през времето стойността си диалог бе поместен отново - в популярния седмичник "Нувел обсерватьор", и днес го предлагаме на читателите на ДУМА със съкращения.                                   
                    
                     
МАРК ШАГАЛ: Роден съм във Витебск, Литва, в бедно еврейско семейство на полуселяни- полуграждани... Какъв можех да стана? Трябваше да намеря подходяща работа, занятие, което да не ме унизява, за да осмисля живота си. В моята глуха провинция още никой не бе произнесъл пред мен думите: Изкуство и Художник. Докато случайно не ме посети един приятел от града и като видя моите рисунки, възкликна: "Та ти си бил истински художник!" "Какво е това "художник?", попитах го аз. От този ден започнах да откривам себе си. На деветнайсет избягах в Петербург без копейка в джоба. Започнах да уча. Хранех се толкова рядко, че често припадах от глад по улиците.
Влязох в Художествената академия, но бързо избягах оттам. През 1910 г. се установих в Монмартр, в ателието "Ала Руш".
ЖАК ГЕН: Какъв беше първият ви контакт с музеите на Париж?
М.Ш.: Най-напред минах през целия Лувър, без гид, през всичките зали. После разгледах по-внимателно художниците от Италия и Фландрия, но очаквах нещо друго. След това, удивен, открих света на Йожен Дьолакроа, Гюстав Курбе, на Клод Моне, на цялата велика френска живопис...
Скоро ателието ми се изпълни с платна. Малък приятелски кръг постоянно ме окуражаваше да работя... Излагах при Независимите от 1911-а до 1914-а. Предложих свои работи и в Есенния салон, но не бях допуснат. Така че по-късно реших никога повече да не се представям с картини пред разни журита.
През 1914-а, по съвет на Гийом Аполинер, изпратих цели 200 платна в Берлин за изложбата "Дер Щурм" (Бурята). Взех влака, за да видя тази импозантна експозиция и от Германия после отпътувах за Русия да се срещна с годеницата си, която ми стана съпруга и без чието вдъхновение аз не мога да направя нито една рисунка.   
Бях изненадан от войната, от мобилизацията. Трябваше да кажа сбогом на моя любим Париж, на ателието в Монмартр, да се простя с картините си, натикани под леглото и окачени в една берлинска галерия.
След три години избухна революцията. Върнах се във Витебск. Малко по малко се оставих да бъда спечелен от нея. Накарах бояджиите да слязат от стълбите и ги събрах в едно начално училище, което назовах с гръмкото име Академия! Поканих преподаватели от цяла Русия - бяха водачите  на всички художествени направления. Самият аз станах "професор", "директор", "комисар" и какво ли още не! Беше невъзможно да остана равнодушен пред тази буря! Свиквах съвещания, държах речи, дискутирах за пролетарското изкуство, организирах, направлявах. През 1918-а получих предложение от Москва да направя стенописи и декори за един нов театър, който се създаваше по това време - Камерен еврейски театър. Реших да напусна работата си в "Академията". Бях се уморил от административните задължения, от безкрайните заседания през тези две години. Горях от желание да се върна към живописта...
Хвърлих се в работата - да рисувам стените и тавана на театъра, покрих ги с живопис от всички страни. Бях щастлив да разруша старите традиции, в които загниваше театърът, да направя нещо наистина ново... Ако влезете в Камерния еврейски театър в Москва, ще видите, че моите гладни и изпълнени със страх години не са били пропилени.
Но в същото време изпитвах носталгия по моя Париж. Знаех, че моето изкуство може да се развива единствено във Франция...
Минах през Берлин с надеждата да намеря моите двеста(!) картини от изложбата "Дер Щурм". Напразно! Пристигнах в Париж през 1923-а. Там бях щастлив да открия повечето от своите неща, под леглото, добре запазени благодарение на грижите на Гюстав Кокийо, моя първи колекционер и най-верния измежду моите приятели.
Ж.Г.: Бяхте напуснали Западна Европа за цели десет години. Какви промени установихте, като се завърнахте?
М.Ш.: Беше ми приятно да видя триумфа на експресионизма в Германия, раждането на сюрреализма във Франция и появата на Чарли Чаплин на екрана. Той търсеше в киното онова, което аз търсех в живописта.
Ж.Г.: А имахте ли усещането, че сте самотна фигура в Парижката школа?
М.Ш.: Подиграваха се с моята живопис, особено с онези картини с обърнатите човешки фигури. Упреците, които ми отправяха, обаче се отнасяха за начина, по който решавах формите. Нищо не направих, за да си спестя тези упреци. Напротив. Усмихвах се, разбира се, с тъга на подлостта на тези хора. Всички около мен - от импресионистите до кубистите - ми изглеждаха прекалени реалисти.
За разлика от тях онова, което ме вълнуваше най-много, бе невидимата т.нар. "нелогичност" на формата и духа, без която не можех да си представя моята живопис. Това означава, че исках да правя пропаганда на фантастичното. Типично фантастичното изкуство ми е напълно чуждо. В това отношение съм далече от такива художници като Йеронимус Бош, Брьогел-Стари или Одийон Рьодон... Фантастичното при тях е измислено и преднамерено.
Ж.Г.: Нямате ли усещането, че като апелирате за емоционалното, което, без съмнение, е в основата на вашата живопис, вие воювате и против опасността от декоративизма в днешното европейско изкуство?
М.Ш.: Така е! Установих, че живописта се приближава до декоративното изкуство и се губи в един абстрактен орнаментализъм, напомнящ мавританските арабески или китайските йероглифи. Не е ли жалко, че това става тъкмо в нашия интелигентен век? Да, човечеството се задоволява да аплодира външното, повърхностното, без да се интересува от истинското. След като не сме способни да пресътворим природата в нашите картини, защо трябва да продължаваме да рисуваме? Защо трябва да накъсваме неделимата природа на глупави декоративни елементи?
Ж.Г.: Следователно вие отричате онова, което не е вдъхновено, което не се е родило в резултат на една вътрешна потребност?
М.Ш.: Още от дебюта си скъсах с т.нар. "професионално" или "академично" изкуство. Невъзможно е да усвоиш занаята на художника, както се усвоява занаята на обущаря, на лекаря или на дърводелеца.
Някои ме упрекваха, че въвеждам поезията директно в моите картини... Но покажете ми една голяма картина, в която да няма поне късче поезия!
Не бих могъл да се затворя в една система, в някакъв определен ред. Винаги съм мечтал за оня прекрасен ден, в който ще мога да се изолирам напълно, както монасите. Ако работих с такова удоволствие над гравюрите за "Мъртви души" на Гогол, дължа го само на господин Амброаз Волар, който ми даде свободата да се изразя както искам... Винаги се вълнувам, когато отивам да занеса някоя от моите работи на господин Волар. Не мога да забравя, че е бил съвременник на Сезан и Реноар.
Всъщност аз не умея да говоря за изкуството. Страхувам се да не остана неразбран. Не ме принуждавайте да говоря. Не принуждавайте артиста да говори! За истинското изкуство не бива да се говори. Тогава то не е изкуство...
                         
    
Портрет на Шагал, нарисуван от неговия първи учител в изкуството Юри Пен

Младоженци с два букета, худ. Марк Шагал


Аз и селото, худ. Марк Шагал