О, Добруджански край!

Милен ГЕТОВ

На 23 септември 1940 г. българските войски прекосяват границата на Южна Добруджа. Извършен е исторически акт - освободена е изконна българска земя. Само този, който го е преживял, може да почувства опиянението на един народ. О, Добруджански край, ти наш си земен рай!
Бях ученик в четвърти гимназиален клас в малкото провинциално градче Бяла Слатина. Някакво особено чувство беше обзело хората в този слънчев септември на далечната 1940-а. Радиото и вестниците бълваха новини и информации за срещите и разговорите в румънския гр. Крайова. Цар Борис III и румънският крал Карол надничаха от всички вестници, усмихнати и неочаквано приветливи.
Особено оживено в тези дни беше пред кожухарницата на бай Стойко Добруджанеца. На входа бяха окачени кожухчета, калпаци и конски амуниции, а срещу тях беше опъната огромна карта на България, с означени заграбените български земи в резултат на последната световна война. От малък минавах там, отивайки на училище, и почти винаги се отбивах, връщайки се, за да прочета някои новини от вестниците, които интересуваха местния "парламент на старейшините", насядал пред входа на дюкяна. Така беше години наред.
Този ден - 8 септември, беше особен. Предната вечер беше съобщено за подписването на Крайовската спогодба, с която Южна Добруджа се връщаше на България. Хората не бяха спали цяла нощ, вестниците бяха разграбени, а радиото гърмеше на площада от кафенето на Пръщинкови. Баща ми още ранната утрин беше там. Слушаха и коментираха тази завладяваща новина и в очакване на следващата пиеха кафето си с чаша бяло сладко.
Не можах да издържа. Излязох и тръгнах към кожухарницата на бай Стойко. На входа ги нямаше кожусите и амунициите. Стоеше картата на Добруджа и се развяваше българското знаме. Пред входа, пейката, на която седяха старците от махалата, беше превърната в продълговата трапеза - наслагани бяха паници и чинии със суджуци, сирене и хляб, нарязани краставички, домати и лук. Там беше и пастърмата на дядо ми и нарязан пушен свински бут - специалитет на нашата комшийка баначенката стринка Маришка Ликовска. На входа бай Стойко наливаше от огромно котле пенливо червено вино в алуминиевите канчета, а до него дядо Таки пълнеше чашките с ракия. Огромна дамаджана стоеше до входа, обградена с шишета ракия. А нямаше още обяд!
Бяха се събрали много хора - съседи, приятели, любопитни... Радиото заглушаваше всички. За да се чуват, хората се надвикваха. Мъжки гласове подеха "О, Добруджански край..." В началото неуверено, после мощно. Прозвуча и кларинетът на бай Лики, чу се тъпанът на Лило гайдаря. Някъде откъм площада зазвуча музика. Скоро към кожухарницата приближи огромна процесия начело с градската духова музика. "О, Добруджански край..." звучеше навсякъде. Колоната се водеше от учителя по рисуване о.з. кап. Тодоров, окичен с традиционните си ордени и медали. Когато музиката спря да свири, от дюкяна изнесоха голям дървен стол. На него тържествено се изправи Тодоров. В типичен военен стил той произнесе прочувствено слово за присъединяването на Южна Добруджа към майката родина. Отговори му мощно "Ура!". Вдигнат на ръце, на стола беше поставен бай Стойко. Той отвори уста да каже нещо, но от нея не излизаше никакъв звук. Беше прегракнал от песни и това непрекъснато "Ура!". Някой пъхна в ръцете му знамето. Той го хвана с две ръце, вдигна го високо и започна да го развява. Видях лицето му, очите, които гледаха някъде в безкрая, и от тях, като от извор, течаха сълзи! За първи път виждах пиян от радост и възторг човек! В следващите дни вестниците писаха за посрещането на царя и войската, за настаняването на българската администрация в Добруджа.
Бай Стойко изчезна цяла седмица. Когато се появи, казаха, че щял да се връща в Добруджа, в родния си град. Продаде дюкяна и къщата си, а общината изкупи земята му. Разпродаде кожусите и калпаците, конските амуниции, а на мен подари юнашко калпаче от агнешка кожа със зелено сукно и бронзово лъвче отпред. Дълги години го пазех и децата и внуците играеха с него.
И сега, когато ми попадне под ръка, пред очите ми винаги застава образът на бай Стойко с просълзените му очи, гледащи някъде далеч, далеч, към родната Добруджа.