Образоваността на българите намалява

Българите все повече се отдалечават от средното равнище на образованост на работната ръка в Европейския съюз. Все повече деца отпадат от училище в ранна възраст, преди да завършат дори основно образование; все по-малко младежи се ориентират към получаване на професионално образование и квалификация; учащите се в основни за икономиката области като природни науки и математика са на практика незначителен процент; делът на завършилите висшисти, които остават без работа, се увеличава с по-бързи темпове от този при среднистите, а участието на населението на възраст 25-64 г. в различни форми на обучение и квалификация е незначително. Такава нерадостна картина се очертава от данните в проекта за Годишен доклад за изпълнението на Националната стратегия за учене през целия живот за 2014-2020 г., който е оповестен в сайта на МОН. На практика България върви в обратна посока на онова, което е записала в многотомната книжнина, изобразяваща намерения за ускорено средносрочно развитие. Единственият показател, по който имаме известен, макар и незначителен напредък, е лекото увеличение на хората с висше образование във възрастовата граница 30-34 г.
Ученето през целия живот е една от основните стратегии на ЕС, тъй като се смята, че

модерният свят се прощава с нискоквалифицирания труд

и за всяка професия и занимание, за всеки отрасъл в икономиката и обществото вече се изискват образованост и определена степен на технологични познания. В унисон с тази философия и България се затича да пише стратегии за учене през целия живот и "да изпълнява показатели". Докъде дотича се вижда от поредния доклад на европейската статистическа служба Eurostat, публикуван преди ден. Едва ли някой ще се впечатли особено от привичното вече съобщение, че България е предпоследна в ЕС и след нас е само Румъния. Този път става въпрос за процента на хората на възраст 25-64 г., които участват в някаква форма на обучение и квалификация. Проблемът е в твърде голямата разлика във въпросния процент спрямо средната стойност в ЕС. Ако в рамките на съюза в продължаващото обучение участват средно 10,7 на сто от хората на възраст 25-64 г., у нас този дял е... 1,8 на сто. В Румъния е 1,5 на сто. В закъсалата Гърция процентът е два пъти по-голям - 3 на сто, сочи Eurostat. И, разбира се, не свети никаква перспектива да мечтаем за праха дори на първенците - Дания, където 31,7% от населението до 64 г. постоянно се обучава и повишава квалификацията си, Швеция (28,9%) и Финландия (25,1%).


В таблиците на Eurostat

обаче намираме и една много интересна графа - какви са пречките, поради които хората не повишават образоваността си и уменията си в своята професия. За България специално основната причина е много показателна -  88,8 на сто от българите не участват в каквито и да било форми на продължаващо обучение, защото то не им е необходимо в работата! Това означава едно просто нещо - че у нас отраслите, дейностите и работните места не изискват повишаване на квалификацията. Хората могат да си вършат работата на изискуемото ниво и без да се обучават на каквото и да било ново. Сиреч - отраслите в икономиката и обществения сектор са в пълен професионален застой и затъват в технологичен регрес. Това също не е кой знае каква новина, но то има отношение към вижданията на държавата за посоката на развитие на образованието. Вече няма стратегия, програма, план и доклад, от които да не се лее обилно мантрата, че образованието ни трябвало да се ориентира по потребностите на бизнеса. Дотолкова свикнахме с това клише, че го употребяваме по инерция, както малко преди 1989 г. се употребяваше по инерция тогавашното бодро и малоумно клише: "науката - непосредствена производителна сила". Но тогава поне из цяла България имаше модерни заводи, където знанието можеше да стане "непосредствен производител". Сега заводите ги няма, но дори сянка от съмнение не пропълзява у никого, никой не си задава въпроса по кой бизнес ще ориентираме образованието - по този ли, който в масовата си част е в пълен професионален застой и технологичен регрес? По този ли, в който един компютър и два смартфона са достатъчни, за да замажат истината, че се работи така, както се е работело преди 20 години? А в това време хората в Европа и по света са отишли 40 години напред.
 Но да се върнем към годишния доклад на МОН, просто за да открием в него конкретните ровини на българското образователно нанадолнище. Т.е. да погледнем как се изпълнява Националната стратегия за учене през целия живот. Първото, което прави впечатление, е, че във всичките раздели на 84-страничния доклад се подчертава категорично качествената разлика между по-развитата София (Югозападния район като цяло) и

останалата изостанала част на България

за която трябвало да се вземат мерки. Уви, всеки момент в парламента ще започне приемането на новия училищен закон на ГЕРБ, който не само не взема мерки за преодоляването на драстичните регионални разлики, но ще ги и задълбочи осезаемо.
Ако обърнем поглед към обучението по професии в България, виждаме, че за двете последни години спадът на желаещите да учат в професионални училища е невероятен - с цели 20 500 души спрямо предишната година. Чудно ли е, че бизнесът вече алармира за недостиг на среднисти в различните професии? Професионално обучение през учебната 2014/2015 г. се осъществява в 23 училища по изкуствата, 24 спортни училища, 394 професионални гимназии и 40 професионални колежа с прием след средно образование. Останалите да учат в тези заведения са спаднали до общо 141 000. Прави впечатление, че около 30 на сто от тях се обучават в областта на техническите науки, а след това при кандидатстването във вузовете тази област престава да бъде сред предпочитаните. 
В професионалното обучение картината на учителския състав не е много различна от тази в общообразователните училища - и тук близо една трета от преподавателите са на възраст над 55 години. Никой обаче не е направил анализ какви са потребностите от учители в тези учебни звена - специалисти от какви специалности са необходими, какъв е недостигът в техникумите по райони и селища, има ли работа за тези 26,2%, които са се дипломирали в професионалните училища през 2014 г., и пр. Просветният министър Тодор Танев правилно лансира идеята за създаването на държавни професионални колежи след средното образование, особено в най-бедния район - Северозападна България. Но преди да се предлага конкретика, МОН трябваше първо да установи поне това дали са намерили работни места по професията си онези 1097 млади българи, които миналата година са завършили подобни колежи. Бизнесът, който напоследък много активно

дава акъл как да се развива образованието

също не е огласил каквито и да било данни в това отношение. Е, как образованието да се ориентира по него, като не знае какво му е нужно. Неотдавна проучване сред българските фирми показа, че те търсели най-вече завършили висшисти в областта на западните филологии. Не е странно - търсят ги, защото... били много подходящи да обслужват колцентровете на фирми и чужди клиенти на наши търговци. Абсурдно е с такава цел да се наемат филолози (които пък иначе няма къде да работят). Така изгодното и за двете страни "напасване" на дипломи и трудов пазар води фактически до порочно плъзгане по нанадолнището. Защото едва ли държавата трябва да плаща за обучението на млади хора, владеещи добре английското или немското езикознание и литература, за да ги наема бизнесът просто като преводачи. Само че не се е чуло бизнесът да поиска (камо ли да плати!) професионално обучение на кадри, които са необходими за административно обслужване на международните му контакти. И това е само един пример колко сме далеч от планираната подготовка на средни кадри с оглед дори на някакви сегашни потребности. Да не говорим за утрешните нужди.
Кой знае защо, в доклада на МОН не се отчита какъв процент от възрастните хора на 25-64 г. са участвали в обучения и квалификации, което е основен измерител в ЕС за ученето през целия живот, чиито трагични за нас резултати виждаме в Eurostat. МОН посочва само данните на НСИ какъв процент от всички учащи се са възрастните - а това просто никому не говори нищо, понеже става дума за сравняване на несравними неща.
Ето го обаче основният извод на МОН за обучението за възрастни: "Най-същественият проблем на образованието на възрастни е голямото намаление на броя на учещите – от 60,5 хил. за 2013/14 учебна година на 48,6 хил. за 2014/15 - или намаление с 19,8%. По-важните причини за това са нежеланието на работодателите да инвестират в дългосрочно обучение на заетите и ниската мотивация на потенциалните учещи относно личния им просперитет, който биха постигнали след завършване на обучението". Е, тук вече никакво разминаване с европейската служба няма.
В крайна сметка Годишният доклад на МОН за напредъка по показателите от Националната стратегия за учене през целия живот се свежда до две думи: напредък няма. Напротив, има назадък. Очевидно от стратегиите, законите, наредбите, плановете, формите, на които държавата си играе в последните 25 години, ефект няма. Те просто не са адекватни на реалностите, поради което няма и стимули за българите да се образоват на работните си места и за работодателите - да им осигуряват постоянна квалификация през годините. Затова няма да имаме никога общество на знанието.