Обществото ни е обхванато от вируса на глупостта

ИРИНА ВЕЛЕВА е филолог, специалист по германистика. Преподавател е по немски език и преводач на художествена литература. Член е на СБП. Автор е на стихосбирките "Апокалипсис" (1992), "Автонекролог" (1997), "Срещи и раздели" (2004), "Попиват сетивата" (2010), "Гилотината на времето" (2016), "Колекционер на мигове" (2021). Нейни стихове са преведени на немски, словашки, гръцки и други езици.

- Ирина, как отбелязахте Деня на поезията 1 октомври? Продължавате ли да "колекционирате мигове", ако използваме названието на последната Ви засега стихосбирка?
- Денят на поезията за мен е ден на тъжен размисъл за нашите големи поети, които остаряха и вече си отиват. Много малко от тях са още живи: Георги Константинов, Найден Вълчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов. Страхувам се да живея във време, в което няма да ги има. Страхувам се за това дали в бъдещето ще се опази паметта за поети като Александър Геров и Радой Ралин, с които съм имала щастието да общувам и да познавам лично. За мен Денят на поезията е ден на равносметка и тъга. Дали колекционирам мигове? Все по-рядко. За да колекционираш, трябва да си щастлив, да си влюбен.
- Пишете ли? Намира ли Ви вдъхновението или Вие го намирате?
- Аз пиша много. Стиховете идват при мен сами и ми нашепват думи и мелодии. Роят се като пчели в моята глава и много често имам чувството, че главата ми се превръща в истински кошер за стихове. Успокоявам се, когато ги запиша, и се радвам, когато са хубави. Винаги е било така. Аз не стихоплетствам, а чакам вдъхновението, което идва във всякакви моменти и ситуации, дори понякога в класната стая, преди да започна да преподавам. Пиша за любовта, самотата, смисъла на живота, смъртта, за безвремието, в което сме осъдени да живеем.
- На лист ли пишете или на компютър?
- Не мисля, че човек може да ражда поезия на друго, освен на белия лист. Стиховете се пишат спонтанно. Какво би останало от вдъхновението, ако чакаш да отвориш компютъра?!
- Какви са Вашите творчески планове? Над какво работите в момента?
- Продължавам да пиша стихове и паралелно с тях творя кратки разкази. Възнамерявам следващата ми книга да съдържа, освен стихове, и проза.
- Поет се ражда или поет се става? И кое е водещо - вдъхновението, чувството или работата върху стиха?
- Според мен човек се ражда поет. Носи го като ген в себе си. Затова не приемам новата мода да се преподава творческо писане. Нужен е талант и опит, който се трупа с годините. Едно поетическо произведение трябва да има единство на смисъл и форма. Тогава то носи със себе си послание и може да докосне и трогне читателя. Естествено, че чувството е водещо. То създава магията на вдъхновението. Когато написвам стихотворение, го оставям да отлежи. После пак го чета. Ако е нужно, го редактирам. Има стихове, които не се нуждаят от редакция. Има, разбира се, и слаби стихове. Имам периоди на интензивно творчество, когато съм натрупала силни преживявания. Имам и периоди, в които не пиша. Това е Божа работа - Музата. Сякаш нещо ти диктува.
- Как и кога посегнахте към перото и белия лист?
- Започнах да пиша от деветгодишна възраст. От малка мечтаех да стана поетеса. Отраснах във време, в което културата беше почитана и писателите бяха високо уважавани. Както и учителите. После дойде промяната и с нея всичко някак се обърна наопаки. Срина се и ценностната система. Да си поет вече не е гордост в новия свят. Да си учител вече не е престижно. Културата и четенето не са на мода в нашия меркантилен и изцяло материално ориентиран живот... Доказахме, че човек може да съществува без култура, което бе немислимо преди. Хората вече отстъпват от човешкото в себе си. Душите загрубяват и се засилват все повече животинските инстинкти у човека.
- Поезията трябва ли да бъде социална, в крак с времето или да е изкуство заради самото изкуство?
- Поезията все повече се отдалечава в грубия ни прозаичен свят. Нужни са много фини сетива, за да четеш и разбираш поезия. А самата поезия не може да бъде изкуство заради самото изкуство и не може да бъде друга, според мен, освен социална и сатирична.
- Имаме ли нужда от поезия в днешния твърде материален свят?
- Като цяло обществото ни е обхванато сякаш от вируса на глупостта. Все по-малко хора четат. Младите стоят непрестанно пред компютри и джиесеми и са погълнати от чалга - културата на нашето безвремие. Все по-малко деца четат, все по-малко от тях пишат, а тези от тях, които правят първи опити, не желаят да се обременяват, четейки и трупайки знания. Няма да забравя никога как бях поканена на гости от Радой Ралин като начинаеща поетеса и как той ми продиктува дълъг списък от поети, които да чета. Помня как поглъщах жадно по няколко стихосбирки на ден.
- При толкова много стилове днес как да определим кое е добра поезия?
- В днешно време отсъства, за съжаление, литературната критика и това дава път на графоманите. Преди имаше сито, което пресяваше, и се публикуваха само качествени автори. Сега се подменя и читателският вкус с издаването на всякакви пошли и некачествени книги. Много е трудно за обикновения читател да се ориентира. Според мен истинската поезия трогва, извисява духа и се запомня.
- Вие сте учителка. Какво е за Вас учителската професия?
- Много обичам професията си. Като учителка имам всекидневен пряк контакт с младото поколение. Освен да науча учениците си на немски език, който преподавам, се стремя да им внуша любов към четенето на стойностна литература и да ги насоча към идеалите и ценностите в живота. Да събудя у тях желанието за духовно усъвършенстване. Невинаги успявам, за съжаление.
- Вие самата какво искате да кажете чрез поезията си на своите читатели?
- За мен поезията е смисълът на моя живот. Моето красиво бягство от бруталния, жесток свят. Когато дойде Музата ми, отварям някаква невидима врата във времето и пространството и потъвам в друг свят, за да мога да преживявам и да оцелявам, когато се завърна.

Стихотворения от Ирина Велева

През врати

Излизам от себе си
и влизам в себе си.
Когато вън е тъмно,
прибирам се на светло в себе си.
Когато стане непоносимо тъжно,
отварям невидима врата
и тръгвам да се рея и кръжа
преди да се завърна.
А когато стане страшно,
слизам в кладенеца на живота
и чакам просветление.
Не вярвам в безизходицата.
Самата аз доказвам,
че има изход.
През врати минавам смело.
А сега от кладенеца на живота
пиша среднощно стихотворение.

---------------

На автостоп

Животът е като зелен гущер,
а аз съм паднала от гърба му.
Стоя на пътя.
Дишам, но не помръдвам.
После някак насила
повдигам ръка.
Чакам любимия
да ме качи на автостоп
в своята съдба
и някак с него
да се кача пак
някой ден
на гърба на живота -
гущер зелен.

-------------

Страната на скръбта

Има страна с името Скръб.
Там живеят тъжните хора.
Те са унили. Те са бавни.
Обезверени. Отчаяни.
Там се преселих и аз.
Живея в нюансите на Тъгата.
Ти вземаш влак
до страната на Скръбта,
за да ме спасиш,
но ще стигнеш ли навреме?
В страната на Скръбта
поданиците си отиват без време.