Очила, предателство, любов

Светозар КАЗАНДЖИЕВ е роден на 19 октомври 1952 г. в село Гълъбово, Смолянско. Автор на повестта "Сълза от Сухото дере" (1993), "Валя Балканска - глас от вечността" (претърпяла 4 издания), "Земя, погалена от Бог" (2002), отличена с награда на СБП през 2004 г., "Неповторимата" (книга за народната певица Надежда Хвойнева), "Прокълнат и благословен" (2004), повест за Йордан Дрянков от с. Ковачевица, открил светилището Кръстова гора в Родопите през 30-те години на ХХ век, "Ела до мен" (2006), повести, "Рожен пее" (2006) и др. Лауреат е на награди от различни конкурси. Член на СБП. Председател на Дружеството на писателите - Смолян.

С времето все по-ясно разбирам, че между влюбения и лудия няма особена разлика. Ако я има, тя е в нюансите. Иначе как да приема историята, в която се натопих, докато разхождах кучето си в Морската градина на Бургас?
На пейка, с гръб към морето - захвърлено и тъжно, то стенеше зад брега, а той, непознатият, слушаше кавъра "Кой ще каже, какво е любов" и.., плачеше. Поне така ми се стори. Не харесвам сантименталните изпълнения, затова хвърлих бегъл поглед върху обекта и продължих. На първо четене, беше над петдесетте, приятен на вид, питаше може би гларусите, защото бе съвсем сам, знае ли някой, какво е любов. Песента на Драго от "Тоника" в началото на юни, когато цъфтят липите в Бургас и косачите откосяват първата трева от зелените площи в компанията на разсъблеченото море, е повече от романтика.
- Приятелю - повика ме, без да му пука от сълзите, - имам SMS, а очилата ми останаха в хотела. Бихте ли го прочел? - и подаде телефонния си апарат.
- Нямате грижа, само затворете устата на Драго - помолих на свой ред.
- Да, да. Съвсем ще го спра.
- Имате два.
- Дайте единия. След преживяното току-що, не е нужно много, за да угасне свещта в душата ми.
"Не звъни. Не е удобно. Твоя съм!"
- Господи, пак се издъних! - прошепна мъжът и ми предложи тъжната си компания. - Поне десет пъти звънях, но тя не откликваше. Тишината ме върна към началото на нашата връзка. Когато я целувах пред Художествената галерия в Смолян, тя уж на шега, уж наистина подхвърли: "Спасе, ние сме тук да помечтаем за неща, които няма да се сбъднат никога". Днес стана ясно, какво е имала предвид... - Кучето го хареса и аз седнах на пейката, настъпвайки с крак първоначалното си високомерие.
Отблизо непознатият съвсем не изглеждаше, какъвто ми се видя. С бяла памучна риза на светлосини квадрати, с тъмни джинси и с пепелносива коса, той си беше почти денди. Любезен, романтичен, човекът ме въведе направо с обувките в "гостната" на ранената си душа.
- Казвам се Спас, тя - Лили (Лиляна) - нищо специално. Работим двадесет и пет години по озеленяването на Смолян. Лили е архитект, аз съм дизайнер. След толкова време обща работа и различни грижи, забелязахме другия в себе си. И сега не мога да кажа как се получи.
Влюбването беше внезапно, като заболяване от пневмония - силно, дълбоко, изпепеляващо... Една сутрин, докато бършех калта от овършаното й лице, както често се случваше, сърцето ми изтича на прага на устните и й прошепна: "Добре дошла, любов в живота ми!" Изненадана, Лили не смееше да ме погледне. Веднъж заради моята притеснителност, втори път - заради собствения си страх. И все пак, трябваше да каже нещо. Вдигна глава, за да скрие сълзите и тихо отрони: "Любовта ми прилича на теб. Прегърни я!"
Много бях лъган, затова съм недоверчив, мнителен. През годините, улисан да дам всичко от себе си на семейството, пропуснах възможността да запазя сърцето. Похабих го и то престана да ми свети в тъмното... Тя е ограбена. Душата й е с разбит катинар. Познавам най-трудните мигове от живота й. Винаги, когато идваше наранена, аз бях близо до нея. Опитвах се, колкото да не им вярвам на тези проклети жени, да я успокоя. Да кажа нещо, способно да върне блясъка в очите й. Не винаги се получаваше...
Лили беше чаровница. Тъмните къдрици коса подчертаваха нежните извивки на лицето й. Очите - меки и синьозелени, приличаха на море. На устните й играеше закачлива усмивка, а под оскъдната блузка с тънки презрамки се надигаше пламенна гръд... Страхотна жена, дори когато бе в сенки и синини, тя продължаваше да е красива. Аз я гледах мечтателно, а тя засрамена, тъжна, молеше да й простя, че ме товари със своите грижи.
Сварвал съм я да плаче в офиса. Не от болка, беше свикнала с нея, от срам, че разкрива похожденията си в Ада. Плачът, който я задушаваше, постепенно започна да души и мен. Лили не е получила една десета от онова, което имат останалите жени в брака. Корабокрушението ни сближи. Въпреки това, криехме любовта си. Чувствахме се виновни.
През май Лиляна загуби своята работа. Беше единствената жена в службата и ние останалите пoстъпихме "мъжки". Не я защитих, въпреки откровената несправедливост. Пък и тя едва ли е чакала. Като борец, беше научена да не разчита на друг. Докато ние "оправните" й колеги, хленчехме като вдовици и не правехме нищо, за да променим атмосферата, тя си взе шапката и дойде в Созопол. Магазинер за едно лято. Има студентка и по-малък син...
Стана кофти. Изложих се. А бях потънал до уши в любовта. За пореден път показах, че не й вярвам. Предадох я, за да не ме предаде тя. Но чувството не е зло да го притиснеш под камък. Още със събуждането си сутрин, се хващах за SMS-те, в десет преди обяд разговаряме по телефона, след обяд пак, а вечер - поредния SMS. Няма как да не попитате, какво толкоз си пишем или приказваме? Онова, което си пишат и говорят шестнадесетгодишните влюбени. Разголвайки наивно душата си, ставахме близки, превръщахме се в едно цяло.
Любовта обича изнанедите. Един ден, когато изпуших отвсякъде, обещах й, че на десети юни ще бъда в Бургас. Това я направи щастлива. Господи, какво говоря, направи я луда от щастие. Промени се гласът й, начинът по който ме милваше по телефона, думите, които ми пишеше в SMS-те - всичко. Промени се душата й. За първи път в живота някой тръгваше от някъде, за да се срещне с нея. Същият този някой й говореше нежно, казваше й на висок глас, че я обича, че не може без любовта й...
- Значи, вие сте тук, за да се срещнете с нея? - попитах уж деликатно, но по-скоро от любопитство. По всичко изглеждаше добър, свестен човек. Хареса ми неговата откровеност и чистота, която жените не заслужават.
- Вчера тръгнах от Смолян, изпълнен с щастливи спомени и радостни очаквания. Вървях по своя път. Крепеше ме любовта. Водеше ме звездата, която открих в нея? Касетофонът не спираше да чурулика, разпяваше целия свят. Аз тръпнех от музиката и усещах как щастието се прелива в мен. Имах много повече сила, отколкото някога съм си представял. Не на петдесет и пет години, бях на двайсет и две! Идвах да й подаря себе си, да й кажа колко силно я обичам...
Пристигнах в единайсет на Автогара Запад. От там на такси и директно в "Централ". Предварително бях уредил хотелската стая, шампанското, сладоледа, ягодите, цветята? Планирах всичко по мой вкус. Копнеех  за нощта, когато за първи път щяхме да се прегърнем като мъж и жена. За миговете, разкъсвани от нежни викове и любовни стенания? Подредих стаята, както на мен ми харесва, измих плодовете, оставих шампанското в хладилника, преоблякох се, излязох. Тогава забравих проклетите очила.
Пред паметника, в центъра на града, взех вестник и свърнах по главната към морето. Любовта трябваше да пристигне в дванадесет и половина. Пътем запазих места в ресторант "Златна котва" и купих една роза. Лили обожава цветята. Особено белите. Сърцето ми ускоряваше ритъма. Никога не бях изживявал подобни трепети. Представях си я как слиза от автобуса, как тича към мен, как се гушва в обятията ми, как пламенно я целувам, преди да й дам цветето?
Нямам представа защо, но в този миг у мен се пробуди отново съмнение. Някакъв вътрешен глас ме предупреждаваше да стъпвам здраво върху земята. Винаги е така. Съдбата е скръндза. От всяка радост си взема своето. За да изтрия съмненията, реших да й звънна по телефона. Не отговори. Полудях, има дни, когато е непредвидима, но има и друго - прекалено много познавам живота й. Въпреки това, отивах да я посрещна.
Градинката пред трите гари е кокетна, винаги пълна с хора. Вървях между пейките и се оглеждах за спирката на автобуса. Усещах дъха на морето, а часовниковата кула на жепегарата периодично отмерваше времето и ми напомняше, че животът е кратък. Спрях в сянката на един кестен, тръпнещ от радост, от вълнение, от страх. Всичко бе толкова хубаво, че лесно можеше да се обърка. Автобусът от Созопол не закъсня. Изчаках пътниците да слязат, за да бъда сам с Лили, да не я нараня с обичта си. Ето я, моята прекрасна любов, съвсем същата - дребничка, хубава, с черни къдрици и сини очи, с къса пола и гол гръб - малко бижу, изковано от злато. В мен огря слънце. Тя слезе с ръце хванати за ръцете на млад здравеняк, той я прегърна, след това я целуна, както се целуват съвсем близки хора. И? и ме уби.
Господи! Помръкнах като угаснала свещ. Със сетни сили избягах от очите на хората и тръгнах насам, подмамен от упойващия дъх на липите. Какво стана? Бях толкова щастлив! Къде отлетя радостта ми? С наведена глава и ранено сърце, вървях по улица "Булаир", за да се скрия в Морската градина. Седя в алеята на самотата и се питам, какво съм направил, за да стигна до тук? Защо загубих пътя или пътят ме загуби? Питам и вас, непознати приятелю, какво може да успокои болката?
- Чакайте, чакайте. Онзи, който се повдига на пръсти, не може непрекъснато да стои прав. Помислете за себе си. Моят най-верен приятел е кучето. Затова съм с него.
- Нямам куче, нямам и шапка, нямам любов?
- Но имате още един SMS.
- Четете, приятелю.
- Малко е по-дълъг: "Защо не ме чакаш? Дойдох с бъдещия ми зет. С Мимето са при мен. Той замина по свои задачи. Аз бродя из улиците сама..." - Жената ви търси, а вие говорите за нея в минало време. Тръгвайте! Тя е някъде там, посочих града, сама сред вълните. Човекът мигом се преобрази, розата в ръката му разцъфтя, а очите, Господи, да бяхте видели очите му! В тях грееше цялата любов на света. Той хукна, оставяйки джиесема в ръцете ми, касетофона на пейката, морето зад брега?
- Телефонът! - извиках.
- Задръжте го! Щастието се върна отново при мен! Какво значение има тук един телефон? - каза, без да се обръща назад. Човекът наистина не знаеше, какво означава телефонът му в този момент - всичко.
Когато потъна в дебрите на Бургас и аз се готвех да последвам кучето, той иззвъня. "Лили" изписа дисплея, натиснах бутона и приех разговора: "Спасе, защо се изгубихме? Защо ме остави сама да бродя в тъмното? Уморих се. На автогарата съм с билет за Созопол. Искрено съжалявам?"
- Госпожо, не си тръгвайте. Не се разстройвайте повече. Телефонът му е у мен, защото нямаше очила и търсеше някой да му прочете SMS-ите. Когато го строих, Спас хукна да ви търси. Ще ви изчакам в Морската градина, където се срещнахме с него. Той ще се върне. Тук е радиото, багажът му, мъката по голямата ви любов, която разказваше на морето... Тук е той - фар с угаснала за миг светлина. Затова не сте го видели. Пейката е точно пред естрадата.
По-нататък е ясно. Едно обаче няма да разбера никога, какво би станало с нас хората, със света, с мечтите, ако я нямаше тази човешка лудост наречна любов?...