"Очите на дъгата" - имаме ли зрение да забележим вътрешната светлина?

През последните години литературната критика почти абдикира от основната си функция да бъде художествено-естетически коректив на литературната творба. Резките социални трансформации и обществени сътресения през последния четвърт век също спомогнаха за объркването на критериите. Ако говорим за съвременната българска поезия, ще установим един знаменателен факт - всяка година се увеличава броят на авторите, пишещи и издаващи поетични книги. Разбира се, огромната част от тях не притежават художествени качества и говорят единствено за графоманска суета. Но, слава Богу, сред планините от безцелно блъскащи се думи се появяват и проблясъци, в които откриваме истински и неподправен лиричен талант. Затова двойна е радостта, когато открием такъв талант.
Четящата публика познава Антон Кабрански като дългогодишен журналист, но малцина знаят, че през годините той е намирал спасение от плебейщините на действителността, потопявайки се в своите лирически съзерцания. Прелиствайки страниците на неговата книга "Очите на дъгата", ние с радост откриваме белезите на автентичния лирически талант - непосредственост, непринуденост, естественост на поетическите внушения. Лайтмотивът на тази книга е постоянният сблъсък на чувствителното съзнание, наранено от подлостите и двуличията на делника, и в същото време разбирането за преходността на човешкия живот, опитът да се погледне с философско примирение на причудливите и непредвидими криволици на житейския кръговрат.
Авторът вярва и знае, че едната страна на човешкия характер е огряна от вътрешната светлина на приятелството, другарството, верността и искреността. А другата - сенчестата, ражда проявите на подлост, предателство, низост, омраза, завист и т.н. Дилемата на това неразрешимо противоречие между тъмното и светлото у човека присъства в голяма част от стихотворенията в тази книга. Любовното чувство при Кабрански има значително по-широки измерения и мащаби, отколкото конкретизираното му в отношенията мъж - любима жена. Неговият лирически герой знае, че върховното любовно чувство се състои в способността да се усетиш като пулсация на общия природен организъм:

Морето ме зарежда с енергия
Безразлично за ежедневните грижи
Пясъкът пък е мъртва материя
Която хаотично се движи

А аз съм малка песъчинка
Очакваща наивно изгрева
Но пак онази месечина
Ме връща към морето с прилива

Морето ме погълна с писък
Запрати ме във малка мида
И там се трансформирах в бисер
Заключил светлината на звездите

За разлика от мнозина съвременни поети, за които поезията се е превърнала едва ли не в професия и поради това рутината често пъти убива естественото чувство и свежестта на лирическия рисунък, Антон Кабрански постига изчистеност на поетическата си визия, разчитайки на пределно пестеливото внушение и често пъти на парадоксалната образност. Той знае, че думите са като живи същества. Те могат да се обичат, да влизат в най-причудливи и невероятни комбинации, и от две или три банални на пръв поглед думи могат да се получат великолепни и оригинални метафори, сравнения или образи. Но те също така имат и способността да се отхвърлят или да звучат скучно, трафаретно и шаблонно, ако са поставени в неподходящ контекст или излизат изпод перото от лишен от дуенте текстописец. Антон Кабрански притежава способността да улавя невидимия шепот на думите, да усеща тяхното специфично ухание и цвят и да намира такива комбинации между тях, при които те гальовно си играят една с друга и в крайна сметка раждат едно завладяващо внушение. Може би най-ярката илюстрация в това отношение е:


Ако аз съм вълк
Ти си ми луната
Ако ти си цвете
Аз съм ти слънцето.
И обратното също е верно.
Взаимно се обуславяме
Като бяло и черно
Като черно и бяло.
Без край.
Без начало.
Без минало и бъдеще.
Само едно угощение
На душите
Любовен пир
Като пулсация на живота,
Неподлежаща на имитация.



"Очите на дъгата" е сполучливо намерена метафора за заглавие на цялата книга. За автора вътрешната светлина присъства у всеки човек, стига само да притежаваме вътрешно зрение, за да я забележим. Това е светлината на добротолюбието, благородството, самоотвержеността, безкористността. И най-вече, разбира се, любовта във всичките й проявления. Любов към Отечеството, любов към майката и близките, любов към приятелите и другарите, любов към избраната жена, любов към проверените и утвърдени през хилядолетията непоклатими морални добродетели и ценности, без които отделният човек се превръща в пихтиесто безволево същество, а отделните общества се разпадат и изчезват.