Огледало за мен са очите на хората

ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА е родена на 30 юни 1942 г. във Враца. Завършила е СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Български език и литература", втора специалност "Руски език". Работила в отдел "Култура" на в. "Труд", в сп. "Пламък", СБП, била е зам.-главен редактор на в. "Ние, жените", главен редактор на в. "Състояние", зав. отдел във в. "Континент", главен редактор на в. "Женско здраве". Първата жена, избрана в ръководството на СБЖ - два мандата зам.-председател по професионално-творческите въпроси на съюза. От 2002 г. е председател на фондация "МОСТ" (Медии, Общество, Семейство, Традиции). Дългогодишен член на УС на Обществен фонд "Детство" и др. Член на Съюза на българските писатели. Автор на стихосбирки "Спътница на облак", "65", "От Я до А - приказки за сън" - за деца и възрастни, "Болка трябва да има", "Ключът" и "Черни вторници" - документални разкази, "В часа на петела" - публицистика, на множество публикации в периодичния печат, като и сега продължава да пише и публикува. Носител е на "Златно перо" на СБЖ и медал "За майчинство". Омъжена, с три деца и две внучки.

Цитат:
"Не сумата определя караула пред дълга"
 
- Здравей, как си приятелко? Как си, добре ли я караш...
- Не толкова често имам радостта да бъда сред тим, който да се стреми към победата на духа. Малките и злостни всекидневни хитрини убиват взаимните усилия. И ти оставаш неподвластната на никого друг, освен на теб - да пишеш каквото душата ти иска, да го слагаш в джоба на безмълвния компютър, да положиш някакво лично усилие за нещо, за някого, да сготвиш нещо вкусно, ръцете ти да са ласкави...
- Кое за теб прави разликата между задълженията и удоволствието? Могат ли да вървят заедно?
 - Работата е щастието, което можеш да имаш, независимо от интригата, подлостта, лицемерието... Винаги съм превръщала задължението в удоволствие - ако човек се радва, че служи на някакъв дълг, винаги може да изтръгне от задължителното ведрост или спокойствие за духа. Не сумата определя караула пред дълга. Не сумата носи радост след усилието - макар да е нещо необходимо, тя е несъпоставима с щастието, че нещо си сторил, че си бил полезен.
- Това ли е усещането ти и при събитията "МОСТ към бъдещето", които вече 11 години осъществяваш в Албена с фондация "МОСТ"?
- Да, но тук има "тим". Тук има една идея да бъдеш полезен, да участваш в социалната промяна с действие, не само със словото. Започнахме тези срещи, за да информираме чрез медиите обществото за ролята на пренаталната диагностика, за необходимостта от повече знания за собствения ни геном... Генетиката е сърцето на медицината, по нея се измерва пулсът на бъдещето. Много жени започнаха да се изследват и да се съобразяват с резултатите от изследванията. Това е далечният прицел към едно по-здраво общество. Без здрави хора нито една социална криза не може да бъде преодолявана. Има резултати от дългогодишните ни усилия - но хората, които осъществяват това дело, са наистина "тим" - проф. Иво Кременски, проф. Върбан Ганев, проф. Иво Търнев, проф. Радка Аргирова, д-р Ива Станкова, д-р Нигяр Джафер, доц. Жасмина Мирчева... И още много съмишленици, включително и колеги, без които толкова важните неща, обсъждани и насочени конкретно, нямаше да имат своите решения. Не бих искала да пропусна и верните наши дарители, благодарение на които се случват тези събития.
- Свидетел съм, че тези срещи имат и своята втора линия, независима от здравната проблематика - гостуват невероятни личности като внучката на генерал Гурко - Мария Гурко, племенницата на Достоевски - Наталия Владиславовна...
- Невероятно е усещането да си довел в България тези хора - няма да забравя как по улиците ни спираха с матушка Мария, как достолепна е тя в расото си на монахиня, как вятърът на Шипка ни брулеше и двете говорехме за дядовците си - нейният дядо генерал, моят прадядо опълченец. Няма да забравя мъдрата Наталия Владиславовна, тогава беше на 86 години, светла й памет, била е участник в Отечествената война - имаше невероятно ведър дух. В тима, приел усилието като радост, защото е полезно, поставям и семейството си. Винаги са ми помагали. Разбирали са ме. Може би това дава усещането за щастие - работиш, но го правиш с близки хора, с приятели-съмишленици.
- Приятелите - какво ти дават и какво им даваш? Или си загубила отдавна везната?
- Наивен човек съм и вярвам, че както аз отварям душата си към някого, така и той... Затова имам толкова удари в гръб от хора, които съм мислила за близки. През 89-а загубих скъпа приятелка, тя просто се разграничи от мен (и писмено), защото душата й преливала от демократични страсти, пък аз, видите ли - служа на някаква ретроградна "червена идея". Болно е, че повечето удари са все от "другари". Ако така работеха и за идеала, тези хора щяха да направят много... Някои - за да си запазят хляба - никога няма да те защитят. Разбирам ги - подлостта, лицемерието, сервилността са сигурната стълбица към топлото местенце. Но не одобрявам подобно поведение. Приятелите ми дават радост, възможност да излея водопадите от думи пред някого, да споря с някого, да обичам. Нищо не може да унищожи истинското приятелство - имах такова със Соня Бакиш, имам с Румяна Братованова, с д-р Галя Гавраилова, с Наталия Величкова, с Татяна Лолова, д-р Иван Гьорев, д-р Мари Паникян, с проф. Венко Александров, с доц. Маргарит Пенев, д-р Веселин Матеев, Кирил Янев, Георги Рангелов, Нели Филипова. И с Латинка, с Енчо, с теб...  Тук партийните различия не играят никаква роля. За приятелите си съм готова да дам всичко - време, пари - ако ги имам, всякаква подкрепа, готова съм да водя битки, да ги защитя по всякакъв начин. Да, времето прави везната по-прецизна. Но когато човек обича, не мери с везна. Май продължавам да бъда наивна...
- Как се бориш с дупките по улиците, грубияните шофьори и нетърпящата възражения динамика на софийското всекидневие в центъра?
- Навремето Христо Радевски пишеше до различни инстанции за нередности - дори да не го засягаха. Пазя разговорите с него в съкровищницата на спомена. Тая краста имам и аз: пиша до медии (не че винаги ми отговорят), пиша до инстанции, звъня на разни телефони... Веднъж стоях на нашата улица и крещях пред колите да внимават, че има дупка, доста проклета, размахвах ръце. Отстрани може и да съм изглеждала смахната, но съм учена да не се спотайвам, когато има риск за някого, макар и непознат. Баба Донка, дъщерята на опълченеца, като учителка е помагала на хора, болни от едра шарка, някъде по планинските махали. Майка беше много обществен човек, дядо... Внучките ми, за щастие, също имат такава нагласа. Янина например защитава Иракли, бори се за какво ли не и с кого ли не...
- Може би подобни битки за справедливост са характеристика на рода?
- На сродените ни родове - и на рода на съпруга ми, родителите му бяха невероятно честни и отговорни хора. Просто идеалът ни е един и същ: и сега, като председател на Клуба на левите журналисти, бих искала да продължавам със скромните си усилия отстояването на този идеал. В клуба ни имаше знакови личности, светла им памет, но и сега има колеги като Костадин Златков, като проф. Кольо Колев, като Иван Вандов - скромни, трудолюбиви, отговорни към идеята.
- С кои известни хора напоследък си говорила, или си взимала интервю? Кои от тях те впечатляват? С какво?
- Професията ми даде невероятната възможност да общувам с невероятни хора. Може би ще издам и книга с интервюта, имам много. Приятелството с Татяна Лолова ми дава много обич и много сили. Невероятно е усещането и при срещите с Леда Милева - един стилен човек, с достойнство - и с толкова женско излъчване... Проф. Кременски, проф. Ганев - да не повтарям отново - хора повече от социално активни, тревожни за бъдещето на обществото. Наскоро се виждах и с Атанас Атанасов - невероятен актьор и личност. Песните на Тончо Русев дават толкова нежност на душата ми... Или стиховете на Калин Донков и на Маргарита Петкова. Много са и известните, и неизвестните. Впечатляват ме с духовната си сила, с лъчезарието си - въпреки трудното битие, с енергичността си.
- А ти как успяваш да изглеждаш винаги добре, с две рокли на ден по време на официално събитие...?
- Заслугата вероятно е на гена, на близките ми, на децата и внучките ми, които искат да бъда такава. В известен смисъл те определят и стила ми. Но от баба знам, че човек може да има като онзи таралеж само три хитринки - тоест - не толкова много дрехи, но да им придаде усещането за уникалност с някакъв малък нюанс. Някога нямах време за себе си, сега бих искала поне мъничко да го имам. И още: не общувам с огледало. Огледало за мен са очите на хората. Това е малката ми тайна.
- Новините - от вестници или от телевизия, или от интернет? А може би и от трите?
- И от трите. Но са тъжни българските новини.
- Книга, която би написала отново, със същата страст?
- Нищо не би могло да се повтори - както плаче една руска песен "жизнь невозможно повернуть назад..." Но бих искала страстта към думата да изчезне заедно с дъха ми.
- Журналист, поет, сценарист, издател, организатор, мениджър, координатор, ПР - кое е най-истинското лице?
- Лицето с онези черти, в които има доброта и светлина, има поглед към бъдещето, има стръв към новото и почит към миналото. Лицето, което страда за чуждата съдба. И сълзата му не е нарисувана... А жива, като в ренесансова картина.