Паметник на поета

Паметник на Пенчо Славейков ще бъде поставен в края на месец октомври в Милано. Именно тук, в хотел "Манин", той дописва някои от последните си творби. Паметникът е дело на габровския скулптор Адриан Новаков и напомня този в центъра на София. 

Хубава инициатива. Това не е първото почитане на поета на италианска земя. В градчето Брунате, където умира през 1912 г. Пенчо Славейков, има негов бюст, както и паметна плоча. Паметна плоча има и в Рим на дома, където е живял. 

Аз обаче се замислих за друго. Какво знаят днешните българи за големия ни поет? Да, в училище се изучават неговите стихове, но какво остава в главите на тези, които в унес повтарят припева на чалга хитове? А това са вече не едно и две поколения. Четат ли те неговата поезия? Могат ли да изрецитират поне един стих? Познават ли добре "Микеланджело", "Cis moll", "Сърце на сърцата"?.. И безпокоен ли е духът им? 

И ако не познават Пенчо Славейков, вината не е на образователната система, а на подмяната на ценностите.    

Паметниците на големи творци са нещо хубаво. Те, заедно със сътвореното, остават през времето. Но колко от тях са били разбрани и тачени приживе. Класическо е да се сещаме за тях, когато си отидат от този свят. Може би защото, когато са живи, са опасни. 

Пенчо Славейков заминава за Италия, след като в края на 1911 година напуска България крайно обиден от отношението към него. Тогавашният министър на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение - пост, който той не заема никога. Това не е първото противопоставяне на големия поет на властта. Като директор на Народния театър, бранейки независимостта му от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с друг министър на просвещението - Никола Мушанов, и напуска.

Костите на Пенчо Славейков са пренесени от Италия в България 9 години след смъртта му.

И наистина няма нищо по-логично именно в Италия - люлката на европейската култура, да има паметник на Пенчо Славейков.  

Харесвам нашия на пл. "Славейков". Близко до хората. Можеш да седнеш. Да се снимаш дори. Но поне трябва да знаеш и чии са бронзовите статуи. И когато седиш до тях, мислено да можеш да размениш някои мисли с големите ни поети. 

"Това, което не ни убива, ни прави по-силни", е любимата мисъл на Пенчо Славейков. 

Дали обаче настоящето, което бавно ни изпива силите като хора и като нация, преди да ни направи по-силни, няма да ни убие?