29 Октомври 2020четвъртък19:47 ч.

9 септември

Пантуди

/ брой: 172

автор:Анжел Вагенщайн

visibility 540

Не знам дали още те има на този сбъркан свят, мили стари разбойнико - може би отдавна вече си някъде из безкрайните отвъдни простори, където опитваш да налучкаш тайния шифър на Божите сейфове. Защото, доколкото те познавам, и смъртта няма да укроти тази твоя неутолима страст - с докторски слушалки и с връхчето на изящните си пръсти на цигулар да усещаш онази едва доловима комбинация от прещраквания, която отваря ако не райските порти, то поне поредната каса.

Сигурно си ме забравил - обяснимо е при твоя богат живот, изпълнен с трепетни събития. Но все пак опитай да си спомниш: аз бях от политическите - онова почти момче, едва стъпило, както се казва, на жизненото поприще, с вярата, че участва във велика и всеобхватна световна революция. Сега съзнавам колко беше прав - участвах в една може би справедлива, но предварително загубена битка, за което тогава се заплащаше с главата. В килията за един човек, с тенекиен надпис на вратата "Смъртен", бяхме осмина, все такива пламенни наивници, помниш ли? Осмина политически в една бяла кутийка, осъдени на смърт без право на обжалване. Присъдите предписваха бесило - може би за да ни унижат, а може би не заслужавахме дори и стотинките за куршум. Всъщност, достатъчно бе унижението, че ни изолираха от другарите ни, другите политически, при кримките на долния етаж - в онова отделение, което бъкаше от цигани. Наричаха ги "фараони", онези мургави и добродушни дрипльовци, които излежаваха дребните си присъди, излизаха радостни навън, провождани с шумни възгласи и поръчения от своите съкилийници, но не след дълго се завръщаха още по-радостни, за да прегърнат познатата свобода на затвора - с осигурената чорба, нар и предобедна разходка на двора. "Кой ти ги дава иначе, бате?".

В сравнение с тези въшливи фараони ти беше аристократ, в това няма съмнение. И аз напълно те разбирах, когато и ти се чувстваше унизен и от балканските затворнически нрави в тези претъпкани душни килии, и от това, че в присъдата беше означен като международен "касоразбивач". А ти не беше разбивал нито една каса, от теб го знам, ти си я отварял, както виртуозът-цигулар отваря калъфа, нежно и с обожание, за да извади от там безценната цигулка "Амати".

Към фараоните ти се отнасяше с кастово високомерие и това обяснява готовността, с която идваше на нашите редовни срещи при кенефите, в паузата преди вечерната проверка. Там, при големия зарешетен прозорец, ти с тиха тъга ми разказваше за лъскавите нощи на Ривиерата по крайбрежния булевард "Кроазет" и за певачиците из белградските бардаци, но и с омерзение ми описваше мръсните етапни комендантства на Истанбул или изпълненото с унижения лашкане от един български затвор в друг. За вълнуващи пътешествия ми разказваше и за безкрайните си познанства - кога със световни величия в луксозните кафенета на Монпарнас, край чашката калвадос, кога с дребни контрабандисти в придунавските влашки кръчми, с тяхната мътна и воняща на пикня цуйка. Това е то големият живот, за който слушах в захлас през онзи кратък час, когато вратите бяха отворени. Двамата бъбрехме при кенефите, докато затворници разнасяха из кънтящия от налъмите коридор онези чугунени кофи, изпълняващи ролята на нощни гърнета, и стомните с вода за дългите часове, когато килиите ще останат заключени.

Не се засягай, но като казвам аристократ, имам предвид онези, разорените, които не се отказват от навиците и фукните си, въпреки че нямат и пукнат грош в джоба. Защото жената, която би ти донесла поне кутия цигари, вероятно доеше кози някъде, да речем из планините на Монтенегро. Или напразно очакваше вест от теб в някое бистро за изпаднали кокотки, заложила жалкото си имущество, за да донесе в парижката полиция гаранцията за твоето освобождение. Не че знам нещо за тях, просто съчинявам. Както и ти ми съчиняваше романи - произведения от четири страници за един лев, осем страници за два. никога след това, през десетилетията, които неусетно се изнизаха, никой не ми е писал роман по поръчка и в един екземпляр - само за мен, само мой!

Помня, на първа страница, скъсана от ученическа тетрадка, ти изписваше с молив и калиграфски умения заглавието, под което винаги имаше едно изгряващо слънце и надписа "Роман от Пантуди. Цена 1 лев". Този лев ти беше нужен - толкова струваше в затворническата лавка една "кариока", плоска кутийка с осем цигари. Вече няма такива, жалко. А два лева струваше цяла кутия "Енидже Вардар" трето качество, но за това трябваше да дам предварително съгласието си за "дебел" роман. Дебел колкото за два лева. Такъв беше например романът ти "Война и мир", вълнуваща история в осем страници за опожаряването на Москва и поражението на Наполеон. Помня и романа ти "Клетниците", за оня симпатяга Жан Валжан, за Гаврош и момичето Козета. Твърдеше, че лично си ги познавал. Възможно е, не споря. Хубава творба, която ти беше изписал със ситния си и равен като бисер почерк, без нито на едно място да сбъркаш или да зачеркнеш дума.

Забавляваха ме романите ти, четях ги на глас в килията, въпреки че в миналия си свободен живот вече бях чел нещо подобно, но в доста по-разширен вид. Допускам, че техните автори, които минаваха за класици, са взели идеята от теб, но по-вероятно е ти да си пооткраднал нещичко от тях. Не знам, няма значение - за да не те обидя, никога не поставях под съмнение твоето авторство. А имаше и двамина смъртни, които през живота си не бяха прочели нито една книжка и слушаха зяпнали творбите ти. Те бяха селяни някъде от Ямболско, укриватели на партизани. Единия, ако помниш, мустакатия, по-късно обесиха, другият оцеля. Та те слушаха, цъкаха с език и искаха отново и отново да им почета. Особено онази история за Москва и поражението на Наполеон - може би защото тя ги изпълваше с надежда. Ако би ограбил успешно Британската банка, не знам дали би получил по-голямо и суетно удовлетворение от това да чуеш двама осъдени на смърт селяни от Ямболско, които с възторг и уважение ти отправят своето "Бравос, бравос, голям писател!" - сякаш те е похвалил литературният критик на "Фигаро".

Само един от килията на смъртните не споделяше техния възторг: Мироско. Помниш ли, имаше един Мироско - оня, гърбавия, който навън бил учител в основното училище "Св.св. Кирил и Методий" в Долна Махала, тъй мисля се казваше селото. Сред нас той беше най-начетеният, декламираше целия Лермонтов наизуст, пееше арии от италиански опери и дори цитираше "Комунистическия манифест" на немски. Четохме защитната реч на адвоката му, който твърдеше, че учениците на село го обожавали, но на съдебния процес това не промени нещата. Доведоха го окован във вериги, които така и не свалиха до края. "Особено опасен", тъй казваха надзирателите, но никога не разбрахме какво му беше опасното - с това хилаво тяло и прекалено голяма глава, хлътнала в гърдите. А бяха конспиративни години, знаеш го, и никой нищо не споделяше със съкилийниците си. Та той, тоя Мироско, с презрение казваше за теб, че си най-обикновен шмекер и ти се надсмиваше за романите. Но ти никога с нищо не показа и сянка от обида - хващал съм твоя съчувствен поглед, отправен към окования гърбав даскал, който винаги бе зает с някакви записки, които криеше в пазвата си. Задявахме го дали и той не съчинява роман, но гърбушкото стеснително се усмихваше и не отвръщаше. Само мълчаливо наместваше свободния край на веригата върху рамото си, с което произвеждаше оглушителен звън.

Веднъж, на срещата ни при кенефите, ти се оплаках от полковете дървеници, които ни тероризираха всяка нощ. "Така е, равнодушно каза ти, затвор е това, не ти е хотел "Империал"." Но на следващия ден ни подари календар, помниш ли - онзи календар на Българския червен кръст за 1944 година, с портрета на малкото ни царче. Не че за нас имаше особено значение дали днес е понеделник или петък, но календарът стана единственото петно в белите варосани стени на килията, хубаво петно - с това красиво, добре сресано момченце в центъра. В онзи първи ден още не знаехме каква важна роля има да играе този календар в битието ни - знаеше само ти, но не каза нищо, с опитно око огледа цялата килия и си отиде. Едва на другата заран, когато някой от нас случайно прокара длан по календара - да го изглади или за да погали детето-цар, се дочу поредица тихи изпуквания и по бялата стена потекоха струйки кръв. Едва тогава разбрахме смисъла на твоя подарък, а даскал Мироско посочи календара с царчето и изрече прокобно със странния си стържещ глас: "Вижте! Колко кръв е изсмукала монархията от народа!"

Разбира се, кръвта не беше изсмукана от монархията, а от безбройните дървеници, за които този календар стана едно от малкото дневни скривалища. Ти надникна, хвърли поглед към червените засъхнали струйки, остана доволен. Но не прекрачи прага на нашата килия, не го правеше никога - сякаш това бе мистична и запретна черта, тайнствена граница между живота и смъртта. Всъщност то така си и беше - осем обречени смъртници, пуснати за малко в отпуск, които разговаряха, смееха се, четяха или пишеха, като се стараеха да не мислят за това, което предстоеше да се случи. А и беше се случвало неведнъж. Тогава, някъде след полунощ, в потъналия в тишина затвор ослепително светваше голата крушка на нашата килия и ние сънено скачахме на крака. Вратата шумно се отваряше и на прага заставаше прокурорът с разтворена папка в ръка, зад него надзъртаха неколцина офицери и любопитни млади дами. За миг лъхваше на алкохол, после...

Е, до тук! По-добре тези неща да се забравят - леденият студ, който плъзва в тила, и подлата надежда, че и този път името, което ще бъде произнесено, няма да е твоето.

Така беше и когато изведоха Мироско. Прокурорът прочете присъдата му, после двама надзиратели го хванаха за раменете и кротко го поведоха навън. При вратата той се обърна, погледна ни със смутена полуусмивка, после най-спокойно - сякаш беше краят на учебната година и учителят се сбогува с класа си, каза едно простичко "Сбогом". Звънът на веригата му, неравен, куцукащ, заглъхна някъде надолу, отвъд дебелите затворнически стени. И това беше всичко.

... С теб се срещнахме на другия ден край големия зарешетен прозорец при кенефите, аз бях умърлушен и недоспал. Промърморих: "Разбра какво се случи нощес, нали?".

Ти не отвърна, мълчаливо предложи и на мен да запаля цигара - аз не бях пушач и жестоко се закашлях от лютия дим. После казах: "Знаеш ли какво пишеше Мироско - гдето казваха, че бил особено опасен? Намерихме изписаните листа в неговата черга. Неизпратени писма. Всяко започва с "Мила ми майчице"."

Ти продължи упорито да мълчиш. Запали нова цигара и най-сетне умислено каза: "Загубена работа, моето момче. Безсмислена. Струва ли си един човешки живот за всичко това?"

"За кое" - не разбрах.

"За това, към което се стремите: експроприация на експроприаторите. Та нали и аз цял живот това правя? По-добре от вас го правя. И какво? Богатите муха ги хапе - всичко си остава пак същото. Жал ми е за вас. И за Мироско. И за вашите из всички затвори на Европа - лежал съм с тях, познавам ги като петте си пръста. Жал ми е, защото ще ви разсипят революцията, ще ви я предадат като две и две."

"Кои?"

"Хората. Същите, за които сте тръгнали да мрете. Няма да ви разберат, ще ви славословят ден до пладне, но после, при първия зор, ще се наежат и срещу вас. Тълпите са неблагодарни, готови са да захапят ръката, която им е давала хляб и покрив. Бързо ще забравят доброто, дълго ще помнят грешките ви. Знай го от мен. Иначе не се тревожи за живота си, момчето ми, каквото било - било. До десет дни всички ще сме навън, няма начин. Нашите идат и никой вече не може да ги спре... И ти ще живееш в една нова България, чуй ми думата! Свобода, равенство и братство, нали така беше?"

Лозунга на френската революция ти изрече на френски и това прозвуча доста натруфено. Затова, като те погледнах изкосо, с недоверие, попитах:

"А като дойдат... е, така де, както казваш - "нашите"... ти какво ще правиш в тази нова България?"

"Как какво? Веднага заминавам за Америка! Това тук държава ли е?"

Предвиждането ти се сбъдна най-буквално: точно на десетия ден, откакто обесиха Мироско, ние бяхме се натъпкали във вагоните - политически и кримки. Най-шумни бяха фараоните, те се измъкваха до кръста през прозорците на влака, вдигаха революционни юмруци и крещяха: "Смърт на фашизма!". Откъде се взе и оная циганска духова музика, която нахлу на перона с "Да живей труда!". За тая песничка до вчера даваха три години. После и музикантите се накачулиха един връз друг в безбилетния, гратисен влак - може би за да озвучават нашия път към свободата.

Когато локомотивът късо изсвири и потегли, те зърнах в края на гарата. С ръце в джобовете и захапал димяща цигара, ти ми се стори тъжен и самотен. Сам на опустелия перон.

Знам, остана да чакаш влака за Америка. 

Икономиката няма да издържи второ затваряне

автор:Дума

visibility 292

/ брой: 206

Програмите за коронакризата са с ниска ефективност

автор:Дума

visibility 216

/ брой: 206

Европарите ще са с 4,6 млрд. лв. по-малко

автор:Дума

visibility 246

/ брой: 206

Външният дълг стигна 63,5% от БВП

автор:Дума

visibility 228

/ брой: 206

Меркел: Зимата ще бъде тежка

автор:Дума

visibility 59

Полският президент отстъпва за абортите

автор:Дума

visibility 136

Мадрид се затваря за празниците

автор:Дума

visibility 119

Франция повиши нивото на готовност срещу тероризъм

автор:Дума

visibility 117

Датата

автор:Дума

visibility 50

/ брой: 207

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ