131 депутати. Къде е управлението?

Мартин Райков


Още след изборите написах, че истинският тест за Румен Радев започва не когато спечели властта, а когато вече няма с кого да я дели.
Днес „Прогресивна България“ има 131 депутати. Самостоятелно абсолютно мнозинство. Няма коалиционен партньор, който да бъде обвиняван за блокирани решения, нито нужда всяка седмица да се търсят случайни гласове, за да оцелее правителството.

Това е огромен политически комфорт 

И точно затова четири месеца след началото на управлението вече може да бъде зададен неприятният въпрос: къде е политическата сила, която трябва да съответства на тази парламентарна сила?
Не твърдя, че правителството не работи. Твърдя, че работата му все още трудно се превръща в усещане за посока, лидерство и промяна на модела.
Румен Радев дълго време беше политикът, който посочваше проблемите. Завладяна държава, корупция, олигархични зависимости, слаби институции, прокуратура, обществени поръчки, служби. Като президент това беше силна политическа позиция.
Като министър-председател вече не е достатъчна. Премиерът не може безкрайно да обяснява какво е заварил. След определен момент трябва да покаже какво е променил. Самото правителство постави висока летва с обещанията за деолигархизация, върховенство на закона, оптимизация на администрацията и разграждане на порочни модели.
Добре. Нека бъде измервано точно по тях.
Проблемът засега не е липса на активност, а липса на ясна йерархия на тази активност. Има инфраструктура, социална политика, сигурност, съдебна власт, администрация, външна политика, трудова миграция, хазарт. Всичко може да е важно, но политическото лидерство започва, когато кажеш кое е най-важното.

Същото важи за парламента 

При 131 депутати управляващата група би трябвало да произвежда предвидимост: тези закони приемаме, тази реформа приключваме, тук няма да отстъпим, тук сме готови на компромис.
Вместо това твърде често опозицията задава темата, следва скандал, а властта влиза в обяснителен режим. Парадоксално е малки опозиционни групи толкова често да определят публичния разговор, при положение че насреща им стои самостоятелно абсолютно мнозинство.
Има и кадрови проблем. Отдавна не си спомням правителство, в което толкова голяма част от министрите да са толкова трудно разпознаваеми.
Това не означава, че не работят. Министърът не е телевизионна звезда. Но е политически ръководител.
Образованието, здравеопазването, икономиката, регионалното развитие трябва да имат лица. Ако обществото трудно свързва дадена политика с конкретен министър и конкретен резултат, кабинетът започва да прилича повече на административен борд, отколкото на политическо правителство.
Иван Демерджиев е другата крайност. Той е разпознаваем до степен МВР да започне да произвежда собствен политически дневен ред. Частни полети, заглушителни устройства, кадрови конфликти, Струмяни, „Петрохан“.
Не твърдя, че системата го саботира. Но когато около собственото ти ведомство постоянно възникват ситуации, които после трябва да бъдат обяснявани политически, има въпрос за управленската координация.

Силно МВР не означава шумно МВР

Най-сериозният въпрос обаче е деолигархизацията.
Правителството само употреби тази дума. Следователно е редно да започнем да питаме: коя зависимост беше прекъсната, коя икономическа мрежа загуби привилегирован достъп до държавата, къде се промени начинът, по който се разпределят обществени средства, кой голям договор беше прекратен след установено нарушение и какво беше изпратено на прокуратурата?
Не настоявам някой „олигарх да падне“ с политическа заповед. Това не е правова държава. Но ако обещаваш деолигархизация, трябва да можеш да покажеш намаляване на конкретно влияние.
И точно тук Висшият съдебен съвет ще покаже много.
Докато публичният разговор беше погълнат от Петричкия Ескобар, „Петрохан“ и поредните скандали, почти без сериозен обществен дебат вървеше процедура с много по-дълги последици: номинациите за новия ВСС.
Голяма част от номинираните са магистрати с дългогодишен стаж именно в системата, която политиците от години определят като нуждаеща се от дълбока реформа. Това не е обвинение и дългият стаж не доказва зависимост. Но поражда нормални въпроси: как са правени кариерите им, какви позиции са заемали при най-тежките конфликти в съдебната система, как са се държали при спорни кадрови решения и защо точно те са хората, които сега трябва да променят системата.

Да смениш състава на ВСС не означава автоматично да смениш модела

И тук идва политическият капан за „Прогресивна България“. Тя има 131 депутати, но за парламентарната квота на ВСС са необходими 160 гласа.
Следователно договорки ще има.
Няма нищо недемократично в това. Напротив, точно затова съществува квалифицираното мнозинство: управляващите да не могат сами да овладеят кадровия орган.
Истинският въпрос е с кого ще бъдат договорките и какво ще бъде договорено.
Критерии или квоти? Професионални качества или взаимна подкрепа за „нашите“ и „вашите“? Еднакви стандарти към всеки кандидат или удобни изключения за необходимите 29 гласа?
Точно тук ще се види политическата култура на мнозинството.
При 131 гласа можеш да управляваш сам. При 160 трябва да убедиш другия. И тогава става ясно дали умееш да изграждаш институционален консенсус или просто да разпределяш влияние.
Другият сериозен тест е качеството на законодателството.
Промените в Наказателния кодекс за криминализиране на нарушенията на ограничителните мерки на Европейския съюз са добър пример.
България има задължение да транспонира Директива (ЕС) 2024/1226. Следователно лозунгът „Брюксел няма право“ е юридически неверен. Но също толкова погрешно е разбирането, че националният парламент просто трябва механично да препише европейската норма.

Точно тук започва законодателната отговорност

Достатъчно ясно ли е описано престъплението? Може ли гражданинът предварително да установи наказателноправния риск? Как работи наказателен състав, който препраща към динамично променящи се европейски санкционни режими? Къде е пропорционалността и къде е границата между административна санкция и наказателна репресия?
Наказателното право е ultima ratio. Последен инструмент, не автоматичен превод на всяко регулаторно задължение.
Ако „Прогресивна България“ претендира да бъде нов политически проект, трябва да видим и собствена философия за закона. Не само кои законопроекти приема, а какво разбира под свобода, правна сигурност, пропорционалност и граници на държавната репресия.
Парламентът не е нотариус нито на Министерския съвет, нито на Европейската комисия.
Четири месеца след началото на управлението не мисля, че кабинетът Радев е провален. За подобна присъда няма достатъчно основание. Не мисля и че нищо не се прави.
Но при 131 депутати летвата не може да бъде „правителството работи“.
То е длъжно да работи.

Въпросът е как управлява

Засега виждам повече административна активност, отколкото ясно политическо лидерство. Твърде много министри без собствено публично присъствие. МВР, което често произвежда политически сюжет вместо институционално спокойствие. Деолигархизация, чиито измерими резултати още трябва да бъдат показани. И парламентарно мнозинство с огромна числена сила, но недостатъчно отчетлив собствен глас.
Сега идва ВСС. Там ще видим не какво управляващите говорят за съдебната реформа, а как я правят.
След това ще дойдат регулаторите, договорите, обществените поръчки и реалните резултати от обещаната деолигархизация.
Радев вече не трябва да доказва, че може да спечели властта.
Трябва да покаже как изглежда държавата, когато я упражнява. 


Фейсбук