Пътувах с влак в петък...

Сблъсъкът с Българските държавни железници може да бъде шок за всеки рядко пътуващ човек, възможност за проява на стоицизъм при периодична нужда или горчиво разочарование при постоянен контакт. Да се качиш на български влак все по-често се превръща в приключение с неочакван край. Толкова неочакван, че чак е плашещ. Сигурно затова железниците затъват, композициите намаляват, а пътниците ги ползват в краен случай.

КОВИД-кризата прекрати напълно редките ми пристъпи да се обръщам към тракащото возило за кратки разстояния. Наскоро обаче трябваше да се кача в електрически мотрисен влак серия 30. Като човек от "железничарски" род изпитвам скрити симпатии към пътуването с влак. Съботно-неделното ми детство премина в "електричката" между София и Ихтиман. Знам всяка гара по пътя, къде спира пътническият влак и къде бързият, кой е началникът на гарата, къде кое табло показва закъснението на влака.
Затова и първото ми пътуване с влак от година и половина насам ми подейства като удар в стената. Буквално и преносно. На гара "Подуяне" е пълно със стени - току-що издигнати, неизмазани, полуразрушени, преграждащи пътя към пероните. Сградата на гарата е ремонтирана и открита официално в края на миналата година. Точно след два месеца гръмна скандал, че започва ремонт на ремонта и всичко пак е разкопано. От Националната компания "Железопътна инфраструктура" (НКЖИ) веднага контрираха, че реконструкцията е по друг проект - за обновяване на пероните и именно по тях се работи. Точно този ремонт заварих като начало на пътуването си. Вече не може просто да преминеш през линиите, за да отидеш на втори или трети коловоз като в доброто старо време. Трябва да следваш стрелки, намазани с боя по стените на различни сгради, или да слушаш подвиквания на строителни работници, които те пращат към близкия подлез. Влезеш ли обаче в него, си загубен - вътре нищо не сочи за действащ ремонт, а по-скоро за изоставена строителна площадка. Хората се лутат напред-назад, споглеждат се крадешком и чакат надеждно изглеждащ спътник, за да кривнат с него към тъмно тунелче. Смелите газят из локви, заобикалят скелета и се молят да не се срути нещо на главата им, докато излязат на заветния коловоз.
Като опитен пътник насочвам изгубеното стадо към трети перон, който се оказва 90 на сто пълен с труженички на столичен концесионер по чистотата. Въоръжена съм с предпазна маска за лице ff2 и се насочвам към бавно навлизащата мотриса, която идва от Централна гара без никакво намерение да бърза. Настанявам се, опакована с високозащитната си маска, и се оглеждам, за да видя дали ще се наложи да смъмря някой недобросъвестен пътник, че не си е покрил носа. Защото, както е казал министър Стойчо Кацаров, без маска на закрито може само в колектив до 7 души, и то ако всички са ваксинирани или преболедували.
Във влака обаче никой не е чувал за заповедта на министъра. 99 на сто от околните вероятно носят сертификати в джоба си, защото маски нямат дори на брадичката. Наивността ми се оказва безгранична. Обръщам се на висок глас към идващата кондукторка и заобикалящите ни служителки от чистотата, отличаващи се с яркооранжеви жилетки, и безапелационно настоявам за маски. На нахалството ми се отговаря също толкова нахално, че нищо никой няма да си сложи.

Работата на кондукторите не е лека

Кондукторката ми мята бесен поглед и ми обяснява агресивно-примиренчески, че положението е такова, каквото го виждам, и промяна не трябва да очаквам. Писнало ѝ е от всичко и всички.
Идеализмът не ме напуска и демонстративно се врътвам да търся нов вагон с изрядни пътници и още по-изрядни служители на бедежето. Шокът е неизбежен - навсякъде картината е оптимистична - КОВИД-19 у нас няма. Няма и правила. В железниците - още по-малко. Сядам до първата маска и почти спирам да дишам в ужас как ще преживея следващия час и 28 минути. Толкова е пътят от София до Ихтиман. 35 километра по магистралата с автобусен транспорт преизчислени в железопътни линии отнемат между 1,12 и 1,38 часа в зависимост от случайността. После се чудим защо на влак се качват само пенсионери, учащи и роми.
Гара Казичене е първата, на която висим над 5 минути. Чакаме друг влак от противоположната посока, за да се разминем. Защото липсват достатъчно линии. След няма и 7 минути сме на гара Верила. Там ни чака втори престой. Пак се разминаваме с влак. Защото, нали, линии няма за всички. Това все пак е пътнически влак, а не бърз. Закъсненията са нищо.
Времето в мотрисен влак серия 30 тече бавно. И с маски, и без маски. Кондукторът в новия ми вагон изобщо не носи такава. Затова е безсмислено да му искам сметка защо не следи за прилагането на правилата от пътниците. Той може и да е чувал за заповедта и за 7-членния колектив, но както става ясно по-късно, и на него му е писнало от всичко и всички. Когато се настанява срещу мен без никакви защитни средства, и на мен е на път да ми писне - и от правилата, и от състоянието на БДЖ. Налегналото ме отегчение бързо се разнася, когато забелязвам усилената търговия наоколо. Слабички дами от ромски произход са задръстили всяка свободна площ около вратите с кашони с храна. Модерната мотриса се превръща в "Плод и зеленчук".

Търговията с банани из влаковете върви с пълна пара

Нагоре-надолу се разнасят банани, пъпеши, лимони, портокали, домати. За няма и час кашоните видимо се опразват и неразрешената търговия замира. Според кондуктора алъш-веришът се върти свободно, защото няма дежурен полицай във влака. Макар че тази практика е най-малкият проблем при липсата на охрана. Служителите на железниците се чувстват незащитени и често се страхуват заради отсъствието на полицаи. Оказва се, че от март БДЖ не може да си позволи да им плаща и затова влаковете се движат без охрана. В тази ситуация особен проблем са пътниците, които се качват без билети и отказват да си платят глобата във влака, агресивните, пияните, самоубийците...
Самоубийствата са отделна глава в едногодишния стаж на кондуктора из влаковите дебри. Зяпнала съм новия си приятел в незащитената уста и попивам историята за самоубиец, който забавил влака с 8 часа на гара А; за другия, който спрял пътуването с 4 часа на гара Б; за третия, когото търсили из преспите, след като машинистът казал, че ударил нещо преди малко. Хорърът завършва с кандидат-самоубиеца, който отворил вратата на влака в движение и искал да скочи. Кондукторът успял да го хване навреме и за благодарност спасеният му обяснил, че отива на друг влак, за да изпълни намеренията си.
Далеч по-малко плашеща е историята за 94-годишен дядо, който решил, че трябва да слезе тъкмо когато влакът набирал скорост, но той успял да отвори автоматичната врата с бутон. При опита за скок в движение зян отишъл само бастунът, защото някак влакът спрял навреме. "Блокировките на вратите все по-често не работят и всеки може да си отвори вратата по време на движение дори в новите мотриси", доверява ми пореден пример за разрухата кондукторът, който смята скоро да напусне поста си. Не се знае дали ще има и кой да го замести, тъй като на последния курс за проверители не се е явил нито един кандидат да се обучи. "За заплата от 700 лева не си заслужава да се разправяме за маски, билети, глоби, банани, мръсотия", обобщава станалият ми симпатичен кадър на БДЖ.
Час и половина някак минава и, колкото и да е невероятно, слизам на гара Ихтиман заедно с 90 процента от пътниците. Тъй като им трябва време, за да свалят кашоните, кофите, количките, торбите, раниците, успявам да се измъкна последна от влака и за мен не остава място в автобусите за града, който е на има-няма 2 километра от гарата. Докато вървя пеша, имам време да премисля защо маските не са на дневен ред в БДЖ, колко време ще просъществуват още железниците, как така дружество с многогодишна история сега едва крета. И ако до две седмици не съм с КОВИД-19, бруцелоза или антракс, значи прогнозата е оптимистична.

Снимки Авторката