Пътят към Върха

Две момичета като вещици рецитират иронични стихове за летящата чиния на Бузлуджа. Петдесетина "бунтари" съпровождат група социалисти, поели към историческия връх. Крещят, проклинат и "благославят". И още, и още... Правят се на щастливи. Създават илюзия за себе си и за околните, че са намерили пътя към своя храм. Че са одялкали душата си, все едно е извадено паве от площада. Така става, когато извървеният път е кратък, а скоковете по него - големи. Когато уроците не са научени, а познанието - нежелано. Когато някой друг е крачил вместо тях, а те са получавали наготово дарове с шепи. Може и да са щастливи. За кратко.
Едва ли някога ще научат, че хората са по-щастливи по пътя към върха, а не на самия връх. Оттам, от високото, виждаш извървяното. Прехвърляш трудностите, които си срещнал. Отбелязваш онези малки неща, които са те спъвали, наранявали и отчайвали. Които са ти причинявали болка. Но са те направили и по-силен. За да откриеш истината и да я запазиш. Не за себе си, а за всички, които искат да я познаят.
Не вярвайте на онези, които казват, че пътят към върха е самотен. Самотни ли сте тук, сред милите хора, които дори не познавате? Ще запомните усмивките им за цял живот. Ще запечатате в сърцето си частица от тяхната надежда. От добротата, която излъчват.
Вярвате ли в измамното щастие на изкривените от викове и омраза лица? Притежателите им сигурно са имали най-голямото щастие, но не са го забелязали. Били са на върха, толкова близо до звездите, но това не ги е удовлетворило. Затова са поискали небето. А щастието не е там. То е по пътя към върха. Малките камъчета те спъват и убиват, но ти вярваш, че ще стигнеш.
Хората, които имат всичко, не са щастливи. Щастливи са онези, които имат мечти, цели и добро сърце, изпълнено с надежда. Които не мразят и не се съизмерват с другия. Които се радват на успелия с честен труд и не злорадстват над чуждото нещастие. Които са спокойни за утрешния ден.
Лек път към Върха, приятели! Към онзи Връх, който всеки носи в сърцето си. И бъдете щастливи...