Пир по време на чума

2030 г. е и София тъне в хаос. Улиците са затънали в боклук, зарази плъзват безконтролно, а столичани се крият зад маски и специални костюми, опитвайки се да оцелеят в собствения си град. Надземният градски транспорт е изчезнал - няма шофьори, няма автобуси, няма трамваи. В метрото хората се движат на отворени врати, трупани като стадо, защото платформите и вагоните не могат да поемат тълпите. И въпреки този апокалиптичен хаос... ресторантьорският бизнес процъфтява. Последните пет години София печели звезди "Мишлен" едва ли не на килограм, а Европа се чуди как е възможно това чудо. Ресторантите проявяват твърдостта на хлебарка - оцеляват, когато всичко останало пада.
Междувременно обикновените хора се борят да изкарат деня - заплатите са на дъното, а цените на хранителни продукти и стоки от първа необходимост вече са непосилни за мнозинството. Мечтата на кмета Терзиев се е сбъднала: София вече е „част от маршрута на онези, които пътуват, за да ядат“. 
Тъжно или смешно - границата е тънка. Но ако не променим курса си, тази картина може все пак да стане реалност.
Проблемите на столицата не са нови, те се задълбочават от ден на ден. Звездите "Мишлен" изглеждат като пиедестал за показване на успехи, докато истинските нужди на хората остават незаслужено пренебрегнати. Да имаш подобни заведения със сигурност не е лошо, но едва ли е наш приоритет сега. Ние винаги обаче сякаш се движим отзад напред - първо луксът, после оцеляването.
И като в някоя сатира кметът бие тържествено камбаната, че скоро можем да сме на пътя на пътуващите за храна, и ни пуска снимки с дрон от Коледния базар, опитвайки се да ни убеди колко добре си живеем. А столицата и държавата продължават да тънат в бедност и мизерия, като проблемите вместо да се решават, очевидно се задълбочават.
София несъмнено има дух и история. Някога по тези улици са крачели личности, оставили следа, недостижима днес. След Освобождението градът е дал заявка за просперитет. Само че десетилетия по-късно, в един уж модерен и бързоразвиващ се свят, ние почиваме на стари лаври. Залагаме на скъпи заведения, брънч и гурме, опитвайки се да компенсираме липсите. Колкото и да е скъпо и изискано, това не решава проблемите.
И, ако продължаваме така, апокалиптичната визия на 2030 г. може и да не остане само фантазия.