Писмо от Петър Берон

Д-р Елена АЛЕКОВА

В дните преди 1 ноември с осезаеми притеснения размислях какво да кажа, откривайки среща на 12-13-годишни ученици с Петко Тотев по повод Деня на будителите. Срещата бе организирана от НЧ "Д-р Петър Берон-1926 г.", в чиято дейност под наслов "Урок по родолюбие" има и такъв акцент - срещи на деца с известни български писатели, историци, общественици, във връзка със знаменателни исторически събития или празници духовни.
Смятах, че би било добре да им обясня защо българите имат Ден на будителите? Случило ми се бе да прочета блудословия от рода на... българският народ бил толкова заспал, че за да се събуди, му трябвали будители. Затова и празнували днес - за срам пред другите народи - Ден на будителите, т.е. ден на тези, които будят някого от сън. Дори - в доказателство - бе приведено прословутото "Стани, стани, юнак балкански, /от сън дълбок се събуди..." на Добри Чинтулов. С други думи, ако дори едно от децата бе прочело това, трябваше да оборя тезата, че българите проспиват живота си, и аргументите ми трябваше да бъдат несъкрушими...
Първо, България, създадена през 681 г., е една от първите държави в Европа в съвременния смисъл на понятието държава... Второ, славянската азбука, създадена от Константин-Кирил Философ през 855 г., е първата в света писменост, на която започва да се превежда Евангелието, след като дотогава е било прието да се разпространява само на еврейски, гръцки и латински... Трето, след като българите приемат за официална религия християнството, цар Борис І Покръстител посреща най-гостоприемно Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, прогонени от Великоморавия; знаем църквата "Св. Седмочисленици", а светите Седмочисленици са тъкмо св. св. Кирил и Методий и техните ученици, като днес светите братя дори са обявени за покровители на Европа, а писмеността ни е сред официалните в ЕС... Четвърто, в Плиска, Преслав и Охрид тръгва Златният век на българската книжнина, Х век, а ведно с първоучителите български работят още Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, Константин Преславски, който в знаменитата си "Азбучна молитва" се моли на Господ да вдъхне в сърцето му "...словото, което ще бъде за благото на всички". А след него Презвитер Козма ще се обърне към онзи, които има книгите, но ги държи заключени, далеч от очите на хората: "О, човече, не крий Божиите слова от желаещите да ги прочетат или препишат, но се радвай, че твоят брат ще се спаси с тяхна помощ. Не затова са били те писани, за да ги криеш в сърцето или килията си". Което ще рече, че още тогава просветените българи са знаели най-важното: нищо не значи, ако си се пробудил сам ти, а не пробудиш и другите, и ще рече, че българите сме случили на учители от самото начало на българското четмо и писмо... Пето, по-късно в старопрестолнината Велико Търново тръгва и вторият Златен век на културата, ХІV век, с Евтимий Търновски, Григорий Доброписец, Дионисий Дивний, Киприан Цамблак, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Йоасаф Бдински... - все с идеята да посветят живота и дейността си на другите, като не само ги учат на четмо и писмо, но и ги зареждат с енергия за духовни дела и подвизи, според както патриарх Евтимий в житие за св. Петка пише, че трябва да се разказва за праведниците и светците, "защото словото за полезното допринася на слушателите немалка полза". И още - защото "духовната повест носи куп радости на послушните души и леко разсейва и прогонва цял облак от печал", а най-вече - за да ни напътстват "към доброта и блаженство"...
Благодарение на кълновете, които първобудителите засяват в душата на българина в онова далечно време,

оцеляваме като народ

през следващите столетия на робство, печал и страдания, за да дойдат съдбовни години, когато от Атонските гори нов будител ще палне искрата на новобългарската духовност със своята "История славянобългарская", като още в самото й начало ще обяви, че е събрал "тази история в 1762 година за полза на българския род". Така традицията на някогашните будители - да посвещават усилията си за обща полза, за общо благо - не ще загине, а ще се преумножи по време на Българското Възраждане с училищата, читалищата, изкуствата и литературата, с борбите за църковна и национална независимост, с делата на стотиците достойни и лични мъже и жени, отваряли очите, просвещавали сърцата на българите със знания и наука без разлика на пол, възраст, занятие, богатство. Тъй и свидетелства през 1876 г. Макгахан в своите писма изумителни репортажи до лондонския в. "Дейли нюз": "В Англия и изобщо в Европа имат твърде криво понятие за българите. Аз винаги съм слушал и, да си кажа правото, до последно време самичък мислех, че те са диваци, не по-цивилизовани от американските индианци. Представете си моето удивление, когато узнах, че почти във всяко българско село има училища, и че тия школи, където те не са изгорени от турците, се намират в цветущо положение. Те се издържат от сумите на доброволно възложен на себе си от българете данък, не само без правителствени подбуждания, но и въпреки многочислените затруднения, причинявани от властите, обучението в тия училища е безплатно - и за богатите, и за сиромасите. И така надали ще се намери българско дете, което да не знае да чете и пише, и изобщо процентът на грамотните в България не е по-малък от тоя в Англия и Франция" (преводът е на Стефан Стамболов, изданието на "Турските зверства в България" е от 1880 г.).
Докато прехвърлях това, си спомних за "Сън в лятна нощ" на Шекспир и за "Животът е сън" на Калдерон, а през тях - за един филм... "Широко затворени очи" на режисьора Стенли Кубрик. Вземам метафората. Човек може да проживее живота си, без нищо да разбере за живота. Затова - да бъдем с отворени очи. Да бъдем БУДНИ! За да не пропилеем живота си. За да не живеем напразно. И после си спомних един от Христовите завети: "Бъдете будни..." С повече думи: Бъдете будни за светлината, доброто и красотата. Бъдете чисти, бъдете добри, бъдете красиви,

бъдете истински във всеки миг

от своя живот. Духът ни да будува, съзнанието ни да е будно, сърцето ни, за да не пропуснем важното, главното в живота, единственото, което има значение за нас - да сме човеци. Това ще рече да бъдем БУДНИ. Към духовен подвиг и към духовна будност са призовавали будителите български народа си, а не са го будели от сън, както на слепците и на глухите им се струва.
Вече бях готова за срещата с децата. И се успокоих. А и срещата с Петко Тотев мина блестящо, защото той самият е забележителен литературен критик и историк, публицист и журналист, роден във възрожденския Габрово, завършил прочутата Априловска гимназия, първото светско новобългарско училище, по-късно - и Софийския университет. Учителствал във възрожденското средище Котел (родното място на Паисия и на Берона), а после и в Габрово, в Априловската гимназия. Работил като редактор, зам. главен редактор или главен редактор на "Литературен фронт", "Антени", "Български писател", "Жарава" и в издателствата "Народна култура" и "Пейо К. Яворов". Автор на над 1100 публикации, както и на много книги, сред които "Алеко Константинов", "Книги за препрочитане", "За него - Живота", "Винаги има и други", "Поети", "Белетристи", "Е, ами кога ще живеем?", "Бих влезнал във взривна ракета", "Отгласи" (двутомник), "Пътеки към Алеко". В неговата уникална поредица за българската литература от стари времена до днес - четиритомникът "Единословия български", която излезе т.г., е подхваната идеята за единството на българската литература от нейното зараждане в края на ІХ в. до началото на нашия ХХІ в.: "Кой знае - пише той - защо си представяме старобългарската култура, Възраждането и съвременността като отделни окръзи, наложени с някакво административно делене. А дълбочината на културния пласт по нашите земи ще ни съсредоточава занапред върху връзките и срещите, върху културните токове, които минават от столетие в столетие и от страна в страна - без граници и ограничения или въпреки ограниченията".

И тук - изненадата

Очаквах децата да не искат всичко наготово, да са написали есета за будителите някога и днес, за будителството въобще. Но този път случилото се надмина всичките ми очаквания. Защото Рени и Яна от 139 ОУ "Захари Круша" в столицата бяха написали писмо до Котел с получател д-р Петър Берон. Привеждам го цялото и без редакторска намеса:

"Уважаеми господин доктор Петър Берон,
Пишем Ви, за да попитаме как сте успели да напишете толкова полезен и на достъпен език за децата буквар.
А хората, които пишат сегашните учебници в нашето развито общество, ги правят много неразбираеми. Всъщност не всички са като Вас, не всички могат да мислят като деца. Вие, господин Берон, сте изключителен човек, надарен с изключително много разум.
Също така ни е любопитно как сте отраснали без техника и в трудно време за българския народ. Каква е разликата между робството и войната? Интересно ни е да разберем какво е да обиколиш света.
Мислим си, че в училище е трудно, а после? Мечтаем си да обиколим света сега, когато сме едва на дванадесет. Имаме много неща, все пак е ХХІ век, но не и това, от което се нуждаем, а именно - от хора като Вас. Вие сте рядко срещан интелект, затова ще Ви попитаме каква е тайната на успеха Ви и дали сте успели да сбъднете всичките си мечти.
Най-искрено се надяваме да отговорите на въпросите ни!
Послепис:
Много благодарим!
28.Х.2016 г., гр. София".

Още по-интересното бе, че Рени и Яна бяха "получили" отговор от д-р Петър Берон, който също прочетоха:

"Мили момичета,
Радвам се, че още на тази възраст се интересувате от тези неща.
Не мога да кажа как точно стана, но за да напишеш буквар, се изискват много знания и логическа мисъл.
Не мога да отговоря на всичките ви въпроси, защото нямам време. Трябва да напиша новия ми учебник.
Послепис:
Благодаря за отделеното време!
28.Х.2016 г., гр. Котел".

Оставям без коментар.
Ясно е кой трябва да прочете "кореспонденцията" на децата с автора на първия новобългарски учебник - на първо място, авторите на новите учебници, а след тях - и чиновниците от МОН, които одобряват новите учебници. Надявам се да я прочетат - по-голяма критика от тази, на децата, здраве му кажи.
Главното е, че има деца, които не можеш да залъжеш с евтини дрънкулки и високоумно бръщолевене, и че до децата има учители (и родители), които отсяват за тях зърното от плявата. А будни деца и будни хора има само когато има будители. Да живеят будителите български нине и присно, и во веки веков!