"Писмо, писмо!", но защо изчезват раздавачите
След коминочистачите, калайджиите, теляците, файтонджиите, точиларите идва ли ред да забравим и пощальоните, изместени от новите технологии за общуване
/ брой: 11
Кръстю Берберов
Около празниците не един и двама българи извадиха от пощенските си кутии я писма, я честитки с поздравления от роднини и приятели. Сигурно са ги повъртели в ръце с учудване във времето на всякакви модерни чалъми за връзка през девет земи в десета, сигурно са погледнали със снизхождение пощенското клеймо отпреди три-четири дни, когато днес едно съобщение се праща за три-четири минути, че дори и за три-четири секунди, но въпреки това им е станало приятно и дори са си спомнили с носталгия за миналото. Когато...
... три резки метални звука ни карат с брат ми да се втурнем навън с викове: "Писмо, писмо!" По хлопането почти винаги познавахме. Пътната врата е леко отворена и отвън наднича бай Митю - раздавачът. Така в Сливен наричахме пощальоните.
- Баба ви тука ли е? - пита делово бай Митю и незабелязано от нас доста силно пръцва с уста и ни гледа хитро с винаги засмените си очи. Това беше един от неговите джумбуши.
Изчаквахме да дойде баба. На деца писма не се доверяваха.
- Хеле, сетиха се и за нас! - промърморва баба, стараейки се да разчете без очила от кого е писмото.
В онези приказни времена това беше, едва ли не единственият начин за комуникация. Разбира се, имаше и телеграми, но те се използваха само при спешни случаи и почти винаги се посрещаха тревожно.
Имаше и телефон. Неслучайно го пиша в единствено число, защото той беше само един за целия квартал Клуцохор - телефонът на Таракчиеви. Ще ви прозвучи невероятно, но за неговото прокарване от пощата до къщата им в подножието на Хамам баир бяха забити дървени стълбове и опънати голи жици. Само за един телефон...
Бай Митю винаги беше с фуражка и куртка (през зимата - шинел), украсени с емблемата на пощите. Такава извита тръба (валдхорна) беше импрегнирана и на чантата му, направена от гьон. Тя беше препълнена дотолкова, че не можеше да се затваря. Види се, разнасянето на пощата започваше някъде от нашата улица.
Не зная какъв район трябваше да обходи бай Митю и в пек, и в студ, и в дъжд. Това беше един много тежък и отговорен труд. Не биваше да греши, защото понякога едно писмо можеше да реши една човешка съдба. Трябваше да познава всички хора в квартала. И той ги знаеше. Знаеше и как да реагира, ако имаше неточност в адреса. Понякога и това се случваше. Така например в нашия град и досега има улица "Асенова" и улица "Асеновска" и това поражда грешки.
При бай Митю грешки нямаше.
Минаха години. И ние започнахме да получаваме писма. По цели дни дебнехме раздавача за някое дългоочаквано писмо. Бяхме писали до едно "мило непознато другарче". Имаше тогава училищна инициатива да се пишат писма до случайни деца от други градове. По-късно започнахме да чакаме писма и от "другарки"...
Тогава се появи нов раздавач - бай Балю. Докато се научи на този занаят, ставаха грешки. Губеха се писма. Оказа се, че тази професия е доста трудна и изисква голям стаж и предварителен опит - тогава нямаше училища за раздавачи. На всичкото отгоре и работата на пощенци по обем се увеличи, защото трябваше да се разнасят всекидневно вестници и все повече списания. Пощенската чанта ставаше все по-тежка.
Бай Балю постепенно се квалифицира, вече не правеше грешки, но явно тази работа не му беше по сърце. Пък и кой знае какви други грижи имаше човекът. За разлика от бай Митю той винаги беше сериозен. На угриженото му лице понякога се появяваше една едва забележима тъжна усмивка. Въпреки че грешките секнаха, той си остана свит и затворен.
Неочаквано една сутрин дойде нов раздавач - Иванчо. Младо, малко хилаво момче, с една странна, леко разклатена походка под тежестта на огромната чанта. Пристигнал някъде от околията, той стана наш съсед, на квартира у баба Гена Кебеджийка.
Иванчо беше много старателен, бързо научи пощенските лабиринти на квартал Клуцохор и кореспондентските очаквания на своите адресанти. Хората го харесваха, но на всички беше ясно, че тази му работа е само етап от неговото бъдещо развитие.
Един ден Иванчо изчезна, за да се появи след седмица в сержантска военна униформа.
И ето че започна неизбежната феминизация и на тази професия. Появи се първата жена-пощальон. После - втора, трета. Не се задържаха много, защото възможностите за работа в онези времена бяха много по-големи. И все пак жените завладяха пощите.
Сега пощальони-мъже вече няма. Заедно с тях изчезна и основният предмет на тази дейност - писмата. Кой днес ще седне да ти пише писмо? Аз съм един от последните "писачи". Наскоро се наложи да напиша писмо до една моя бивша съученичка. Тя ми се обади по телефона развълнувана. Разплакала се, когато видяла моето писмо. Не от съдържанието, а от формата - от дълги години не била получавала писмо и то написано на ръка.
От чантите на раздавачите изчезнаха и вестниците. Абонати сега почти няма. Ясно защо.
В замяна на това пощенските кутии се пълнят с рекламни материали, но не от раздавачите, а от хора, наети да рекламират дадена фирма. Пощальоните сега пускат в кутиите най-вече съобщения за неплатени сметки. Скоро тази професия ще изчезне, погълната от новите комуникационни технологии. Доста преди тях изчезнаха коминочистачите, калайджиите, теляците, файтонджиите, уличните точилари и много други патриархални професии, съвсем непознати на днешните поколения...