Почти лично - не съм сама

Напоследък усещам, че обществото се събужда за повече духовност, за добро отношение към хората с увреждания. В различни радио- и телевизионни предавания се обръща внимание на хората в риск, които се нуждаят от подкрепа. Направи ми впечатление, че група млади хора от неправителствената организация от Варна "Делфин" събира средства и е решила да подпомогне незрящи хора, като им закупила бели бастуни, говорещи апарати, апарати за кръвно налягане.
Питам се понякога колко ли много са хората, преживяли голямото изпитание да се борят с живота и да доказват, че въпреки всичко искат да бъдат полезни на себе си и на семействата си.
Радостина е незряща. Преживяла е лошо детство и ето, че среща жена на улицата, която й помага да вземе автобуса. След като я среща и се запознава с Радостина, жената решава да се обърне към предаването "Предай нататък" на бТВ. По този начин много хора разбират за съдбата на това борбено момиче и водещата на това предаване решава да осмисли живота й, да го направи по-пълноценен и приятен.
От друго предаване разбрах, че 92-годишна американка е пробягала 42 км, за да събере пари за боледуващи хора. Самата тя преди е била болна и затова иска да помогне на други.
Все повече се увеличават хората, които желаят да правят добро, за да се чувстват щастливи, а това само може да ни радва и да се гордеем с тях. Прави ми впечатление, че хората от Варна са много инициативни. Човек на инвалидна количка поправя такива колички, за да е полезен на хората, но за съжаление трудно намира части за ремонта. Това го притеснява. Той иска с труда си да е полезен и на останалите в неговото състояние. Все по-често се срещат млади хора, които като доброволци са полезни на самотни възрастни хора, на хора с увреждания.
Преди години като журналист пишех за проблемите на хората с увреждания, но никой не искаше да ми ги публикува. Сега все повече слушаме за различни случаи, които будят възхищение, и си казвам: "Не съм сама". Но и ние самите, хората с увреждания, трябва да бъдем по-смели и да изразяваме уверено това, което ни тежи. Едва тогава улиците в градовете и учрежденията ще станат по-достъпни за нас, ще ни радва по-често хорската загриженост.
Майка ми е на 100 години. Само за 10 месеца сменихме шестима асистенти. Неприятното е, че те, когато отидат да работят в развитите западни страни, работят както трябва, карат коли както трябва, а тук, в България, гледат всичко да мине през пръсти. Отнасят се безотговорно към поетите задължения. Обикновено се оплакват, че малко им се плаща. Убедила съм се, че не е точно така. Много важно е да имаш нагласата за даден вид дейност. Но обикновено повечето хора работят това, което не им допада, само защото трябва да се печелят пари.
 Чувам, че очакваме милиарди средства за развитие на човешките ресурси. Да се надяваме, че те ще стигнат и ще задоволят конкретните потребности на хората. По този начин всеки човек - самотен или с увреждане, ще повиши самочувствието си и ще разбере, че и той може да има нормален, пълноценен живот.