20 Септември 2019петък15:53 ч.

Незабрава

Поетът, изоставил любовта, за да потърси смъртта

Кои са вдъхновителките на лирика Димчо Дебелянов

/ брой: 151

автор:Цветан Северски

visibility 2747

Авторът на най-прочувствените елегии в българската поезия Димчо Дебелянов в своята кратка младост е изживял няколко любовни драми. Писмата му говорят най-вече за една любов, продължила цели осем години. С Иванка Дерменджийска той се запознава в София още през 1903 г., когато тя е едва на тринадесет - записала е Първа девическа гимназия, а той - на шестнадесет, година преди да завърши мъжката...
Подранили? Не, тяхното все още е само тържество на трепети.
Забелязва я на едно ученическо утро - тя рецитира "Пристанала" на Ботев и с ръце показва как Стояна носи в менци водица... Върви гладко по стихосложението, но прави дълги паузи, та на него му се иска да й покаже своето умение. Тогава Височкото, както ще я наричат насетне, дори не подозира защо този батко я учи на артистично майсторство. Говорят си за художество и се разделят почти като непознати.
Той след време ще наминава към девическата - да я вижда отдалеч, както се наглежда малката елха, за да не бъде отсечена за мимолетна радост. Веднъж някакво момче на нейните години ще крачи с нея и баткото ще усети непозната тръпка. Ще забележи как расте и всичко в нея наедрява, но от погледа й ще се крие, защото ще си мисли, че тази красота не е за него, а за другия. Едва по-късно, в края на 1908 г., нарасналите му симпатии ще узреят като чувство, готово да се заяви, пък каквото ще да става...
Ето и първото му признание в любов. Датата е 15 декември 1908 г. Започва така: "Тази е, ако не се лъжа, пета година, откак аз усетих първия трепет на любовта към теб. Аз те любех пламенно и искрено, и дълго, и търпеливо чаках да бъда разбран". 
Тя ще му отговори чак след време.
Димчо я възприема с открито сърце. За него тя е почти съвършена. Иванка вече е учителка, която дори по външност се отделя от останалите си колеги в родния й Ихтиман и Димчо търси повод да я срещне за повече от ден, да я опознае добре, а и тя него да почувства близък. С тази цел гостува на тамошния литератор Гьончо Белев, с когото се познават не от вчера. Ето какво й пише няколко дни след срещата им: "Ако можех лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможността да направя това. Но не можех и не исках да го направя само защото турях твоето щастие по-горе от моето".
Страхувал се, че не я заслужава... 
Трябвало да мине време - да се сдобие с необходимия кураж. Едва тогава можел да й каже: "Аз чувствам как твоята любов би ми вдъхнала нови сили, нова вяра, нови надежди".
Нещо повече, още в това първо любовно писмо ще я увери: "Най-хубавите ми песни ще бъдат за теб!" През онази 1909 г. - първа от цъфтежа на тяхната любов, той е особено ползотворен в творческите си търсения.  
Пише й и от Пловдив. Още при първата им среща в Ихтиман обаче родителите й не одобряват "този разхайтен бохема", те не искат и да чуят за евентуална нейна връзка с човек на изкуството. Какво толкова е станало в дома на Гьончо Белев, че градецът е настръхнал?
Нищо особено. Димчо е бил шумно радостен, рецитирал стихове, пил и пял. Такъв е Димчо. Димитър Подвързачов пише за него: "Той беше много жизнерадостен, смееше се много, просто се заливаше от смях и пееше много".
В началото на декември 1909 г. тя идва в София да държи държавен изпит и те цяла седмица са заедно. Той обича да се разхожда с нея по "Царя", за да видят другите каква красива дама води. Такава седмица на щастие Димчо не е сънувал даже.
Когато тя си заминава, той бърза да й напише: "Доволен съм и от тебе, и от себе си, и от целия свят, безкрайно съм доволен!"
Ала не всичките им срещи са безоблачни. Иванка, макар и достатъчно зряла вече, все още е под силното влияние на своето семейство, което поддържа у нея подчинение. И въпреки че чувства привързаност към "своя" поет, тя се колебае да я изрази, пише му кратко и в повечето случаи не съвсем ясно. Така той почти нищо не узнава за живота й в Ихтиман. И това го хвърля в смут.
Обещава му, че ще го посети в най-скоро време, а не отива в София. Той чака, умее го това, чака, пък решава да я изненада. Така през февруари на 1910 г. Димчо е в Ихтиман, но тя го посреща хладно. И в часа, когато е успяла да се освободи от родителската опека, тя мълчи. Изпраща го обаче с обещание, че ще се видят в София - там е по-удобно и за двамата, но не идва и през март. 
И ето че в края на април в душата й назрява "бунт" срещу игото на предразсъдъците и тя отскача до столицата - да го зарадва. Той е опиянен от щастие, разхожда се с нея в Борисовата градина, седят на пейка, държат ръцете си, говорят си за поезия - скъпа и на двамата. Вземат си довиждане с уверението й, че на следващия ден отново ще бъдат заедно, но на следващия ден се оказва, че тя си е заминала, без да го уведоми дори. И отново "млъква". Той е тъжен. 
Чака я и през май - месецът на влюбените, но тя не идва. Изпаднал в меланхолия, Димчо дави чувствата си в "Средна гора", в "Копривщица", в "Батенберг", накрая в пивница "Последен грош".
Един ден тя пристига в София и - право в редакцията на в. "Ден". Кацва до масата му, на която са разхвърляни шпалти и коректури от предстоящия брой. Той мигом е забравил всички предишни тревоги, намеренията си да не й пише повече. И тръгват двамата по булеварда към Борисовата. Намират най-тихото кътче на света, за да се прегърнат на спокойствие. За повече той не мечтае. 
Там, на пейката, под сянката на широкото дърво, той държи ръката й и се опитва да чете бъдещето по сигмите на нежната й длан. Какво й предстои? Тя слуша, клати невярващо глава и го отрезвява: ще заминава да учи във Франция. Това й предстои! Димчо е възхитен от идеята тя да се усъвършенства в "най-цивилизованата страна" и въпреки че това за тях двамата би означавало продължителна раздяла, той приветства намерението й. Всъщност намерението й е родителското желание да бъде откъсната от "натрапника".
До заминаването й има още време, но Иванка го запълва с подготовка, с лични свои грижи и нехае за любовния зов, изпълващ писмата му. За да се среща с нея, той е принуден да моли.
Обида е засегнала мъжкото му честолюбие и Димчо решава повече да не й пише. Но скоро след това сяда и реди обяснения в следващо писмо: "Пропадна една толкова искрена и хубава любов! Колко много те обичах аз!"
Такъв е Димчо Дебелянов... През деня неуморно изгражда, през нощта безпощадно руши. Но че обича силно Иванка той не може да крие.
Тя спира да го посещава, да му пише също и той понася болката на "неразбрания влюбен" из дебрите на тъжната поезия. Сприятелява думи и образи, от тях строи елегии, които вече се печатат и стигат до сърцата на хората с нежни души. Дори само тази да е заслугата на първата му обич, струвало си е да я изстрада.
И тъй като за Димчо жените са най-вече обекти за поетизиране, той намира следващата - този път студентка първи курс.
Това е чернооката Елена Петрунова, момичето с гъстите къдрави коси. Запознава ги Константин Гълъбов, който след време ще стане професор в Софийския университет и ще остави интересна книга със спомени за творците, с които е общувал. Гълъбов я познава от ученическите години в Пазарджик, където бащата на Елена - полковник Петрунов, служи като командир на 27-и полк. А с Димчо я среща в края на 1910 г. 
Месеци по-късно житейски обстоятелства принуждават Дебелянов да наеме нова квартира. Узнал от Елена, че семейството й приема квартиранти, той се нанася в най-малката стая на двуетажната къща на полковника - на улица "Патриарх Евтимий" 1. Има поръчка от издателя Александър Паскалев да преведе от френски нашумелия роман на Пиер Луис "Афродита" и по цял ден работи. Когато се умори, отскача до кафенето и после отново засяда над книгата - срокът за предаване на превода е къс.
Разбрал, че Елена ползва френски, търси помощта й. Обещава да й посвети превода. Така по няколко часа на ден двамата сравняват неговия текст с оригиналния и Димчо нанася поправките. Съвместната им работа ги сближава. Сладкодумният поет в почивките й разказва за себе си, рецитира й свои стихове, ухажва я. Отначало тя не откликва на чувствените му набези, но постепенно се поддава на очарованието му и между тях възниква красиво вълнение. Двамата са виждани да се разхождат по "стъргалото" неведнъж. В този период - зимата и пролетта на 1911 г., Димчо продължава да работи в данъчното на общината и да коригира вестник "Ден" - да има с какво да плаща наема, а и поръчаното в кръчмите.
Намира време и за творчество, щом под перото му се появяват стихотворенията "Молитва", "Спи градът", "Далеч". Увлечението му по Пина пък ражда стихотворението "Ела и дай ми свойта радост ясна" в акростих: ЕЛЕНА ПЕТРУНОВА. Написано е на 29 май върху бланка на данъчна декларация на Софийската община.
Началото на юни е, зреят черешите и Димчо обмисля да й предложи разходка извън София. Вече е получил от нея целувка, всичко тържествува в него, но буквално след ден - на 9 срещу 10 юни - полковник Петрунов застрелва дъщеря си и себе си! Писателят Константин Константинов разказва подробно какъв шок от видяното в злощастния дом е преживял Димчо. Спестявам на читателя подробностите от трагичната гледка, която двамата сварват в стаята на жертвата, докато идва полицията.
Вървят през нощта по "Цар Освободител" като в сън, без цел, за да приглушат ефекта от трагичния случай, а Димчо само повтаря: "Брей, какво стана, брей, какво стана!" Към двамата се присъединяват още неколцина от тайфата им и осъмват в някаква кръчма, където с вино Димчо дави своята мъка. До зори пие и плаче - никой от приятелите му не успява да го успокои. Въображението му ражда прочувствените строфи:

Аз спомням очите
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.

Още на следващия ден той напуска къщата с вишневата градина на "Патриарх Евтимий" 1 и отива при Константин Константинов в таванската стая на ул. "Юрий Венелин" 29. Там той довежда и майка си, която междувременно е погостувала на другите свои чада - Найда, Мика, Иван и Илия, пръснати из България - и сега е редът на Димчо. Той обаче още не може да дойде на себе си и всеки ден ходи на гроба на Пина.
А вестниците нищят "случая", за да намерят причините за жестокото решение на един "уважаван български офицер" и добър баща - да застреля голямата си дъщеря току пред очите на по-малките й сестри. Следователите търсят доказателства за "недопустими интимни отношения" между баща и дъщеря, но аутопсията показва освен девствеността на жертвата, и липсата на каквото и да е насилие над нея; остава в сила предположението за психически отклонения у убиеца.
Приятелите на Димчо, които познавали Елена и семейството й, са на мнение, че полковник Петрунов междувременно е попаднал на превода на еротичния роман на Пиер Луис "Афродита", който двамата сравнявали и предишния ден, зачел е някои от пикантните страници, представил си е как дъщеря му и поетът обсъждат насаме "тези гнусни сцени", докато той е в казармата, и в онази късна вечер е изтълкувал поведението на дъщеря си твърде емоционално и съвсем превратно. Възможно е и още нещо да е възпламенило гнева му и останалото е следствие.
Губейки поредната си любов, Дебелянов се преобразява. Той вече мисли по-усложнено, пише по-проникновено, по-дълбоко вниква и дълго търси по-съвършена форма на своите стихове.
И не пропуска да обича. Не когото трябва.
Следващата дама той среща случайно (зад ъгъла, където живее Съдбата). Това е порасналата вече някогашна ученичка (има слабост Димчо към такива невинни същества), на която е казал с необикновен, тайнствен глас в стихотворна форма, че я боготвори. Празникът им ще започне няколко години по-късно, когато ще я разпознае в лицето на една учителка. Той е щастливо изненадан и радостно смутен - тя си спомня онзи "сън" и тръгва с него, за да чуе продължението на едно ново стихотворение, а после на още едно. И така до дома й, току зад Военното училище. Кичестото дърво пред тях закрива и портата, и прозорците на къщата. И по-добре. Мария Василева, за по-кратко Мара, за по-точно Звънчето, не бива да показва лошо поведение. Тя е "строгата учителка" за всички в квартала.
Димчо не знае как се скриват чувства, знае  как се показват. Този път не с думи, този път с погледи, с милувки нежни. Изпросва си нова среща със Звънчето. И е радостен на връщане. Вкъщи сяда и резюмира порива си в стих.
Зачестяват срещите му с Мара, по-добре - Звънчето. Тя не говори, а пее думите и душата на поета през цялото време е в полет. И толкова му е радостно да я вижда, че й назначава нова среща още в следобеда на старата.
Как само се разбират двамата! Необичайно за един страдалец с душа, затрупана с "грамади пепел". Необичайно, но реално. Той знае, че обича и че е обичан. Най-сетне. (Казала му го е.)
С Мария му е леко - и на сърцето, и на краката, готов е да тича като момче. Опитва в една от мартенските вечери на 1912 г., когато тя е в София "за малко". Срещат се, прекарват заедно вечерта, изпраща я до дома й, както го е правил и преди, втурва се на връщане към къщи, ощастливен и пощурял от нейните целувки, втурва се направо през шубраците зад Военното училище и пада в ров, навяхва крак и пази леглото повече от седмица.
Не мога да не страдам, когато любя! - ще уточни за себе си тогава.
Пише й писма, тя му отговаря. Чете и препрочита ги по няколко пъти!
Тя си пише и с други познати. И... веднъж, в залисията, туря писмото до "другия" в плика, адресиран за Димчо... Грешката изглежда е поръчана от Съдбата (онази в "къщата зад ъгъла") - така поетът разбира скритата сложност на нейните трепети. Мария е подредила за другия не обикновени думи, а нежни слова. И му изпраща своя образ на снимка - да го има пред себе си, да гледа лицето й...
Този случай откликва болезнено в Димчовата душа. Та младият Дебелянов след предишните си сърдечни загуби вече е залюбил тази Мария пламенно и всеотдайно! Той помни всяка нейна гънка по шията, всеки неин жест, смеха й, всичко нейно... Думите й за него имали значението на клетва за вярност. 
Той преживява тежко измяната на своята любима и това дава отпечатък в тоналността на поетичните му творби. Елегичното чувство в поезията му се засилва повече от преди. Лирическият герой е излъган, неразбран и естествено - тъжен и угнетен.
Димчо мисли, че "такова предателство" не се прощава, спира да й пише, опитва се да я забрави. Казармени неволи го откъсват от мисълта за нея - води се война срещу вековния поробител и той чака от Самоковската казарма да бъде изпратен на фронта, после Балканската прераства в Междусъюзническа и полкът му е повикан на бойната линия, но в разгара на лятото е сключено примирието и Дебелянов се връща в своя интимен свят. И сварва там предишната неразбория...
През тази злощастна 1913 г. се разболява от туберкулоза Пенка - съпругата на Гьончо Белев, и скоро умира. Седмица по-късно до Димчо стига вест, че Мария Василева е болна, много болна... От туберкулоза. Забравя обидата и отива при нея в болницата. Прегръща я, целува я, говори й нежни слова, обещава дори да я излекува. (Обичащият вярва, че може всичко!)
Звънчето напуска завинаги живота едва на 22 години. Той й посвещава своята безсмъртна елегия "Аз искам да те помня все така" - творба, която би красяла всяка световна поетична антология!
Онази от "къщата зад ъгъла" обаче още не е довършила започнатото - през есента във Враца, при сестра му Найда, ненадейно умира и майка му. Колко много смърт около него! Сърцето му сякаш започва да се вкоравява - среща красиви дами, но не пилее чувства.
Във времето след кончината на Звънчето Димчо има влечение към две жени, поне така е според спомените на близките му. Това са Маня Цачева и Мери Камарашева. Но те не успяват да развълнуват душата му.
Еротичните повици на Мери го правят мъж: 

Почивка за пътници морни,
за бодри - коварна вълна,
в скрижалите твои разтворени
аз гибел прочитам, жена!

А естетическото присъствие на Маня, слязло при него от сцената за всички, обогатява самочувствието му. Нищо повече.
В целия му чувствен период (неговата кратка младост) са се вмествали няколко любими. Дали тези обекти на поетично вдъхновение са имали отделни места в сърцето му? Казано иначе, едната е обичал за това, другата - за друго. Той е бил още в онази възраст, когато се обича не толкова любимата, колкото самата любов. И какъв ли е щял да бъде насетне в чувствената област Димчо - нали за него любовта винаги е "недосънуван сън"?
За мен остава обаче неразрешимата загадка: защо този млад мъж изоставя любовта и отива доброволно при сестра й - смъртта?
Докато размишлявам над съдбовния му избор,  в съзнанието ми се сумират представите за Димчовото "кратко щастие" с непораслите духовно ученички и примирилите се със съдбата си провинциални учителки - обектите на неговите сърдечни трепети. Ниско стои действителността сякаш... Дори трайното му чувство към Иванка Дерменджийска. И се присягам към томчето със стиховете му, за да видя това чувство отново високо, а и велико. Докато препрочитам лириката му, пред очите ми не застават неговите вдъхновителки - Иванка Дерменджийска, Елена Петрунова, Мара Василева, Мери Камарашева и другите; а въображаема тяхна обща снимка, разфокусирана и неясна още при създаването си.
И друго: любовните му терзания са адресирани до миналите дни (като спомени), или са втъкани в мечтите му, та са илюзорни, въпреки че техните обекти са били реални момичета и жени с всичките свои слабости и прегрешения. Тази позиция на дистанциране прави поезията му общозначима и внушава на читателя възможност за съучастие. Така постъпват обичащите, а не самовлюбените поети. Дебелянов е от обичащите. И затова е ярък покорител на толкова поколения четящи българи.


Димчо Дебелянов

Иванка Дерменджийска през 1912 г.

Елена Петрунова през пролетта на 1911 - последна година за нея

Маня Цачева в своя разцвет

Поетът се снима за спомен с брат си и други близки през 1915 г.

"Майката, която чака своя син" - знаменитото творение на скулптора Иван Лазаров пред родната къща (днес музей) на Димчо Дебелянов в Копривщица

С другари на фронта, горе първият вляво

Димчо (вляво) с Гьончо Белев

Пакетът "Мобилност" няма да се преразглежда

автор:Дума

visibility 219

/ брой: 181

Тол системата може да не тръгне и на 1 март

автор:Дума

visibility 182

/ брой: 181

БДЖ отменя влакове, няма локомотиви

автор:Дума

visibility 285

/ брой: 181

Вносните цигари задължително с дата на производството

автор:Дума

visibility 106

/ брой: 181

Париж подава ръка на Рим за мигрантите

автор:Дума

visibility 139

/ брой: 181

Лаура Кьовеши става главен прокурор на ЕС

автор:Дума

visibility 225

/ брой: 181

САЩ правят коалиция в ООН срещу Иран

автор:Дума

visibility 201

/ брой: 181

Нов Ньой?

автор:Юри Михалков

visibility 387

/ брой: 181

Връх на невинността

автор:Павлета Давидова

visibility 354

/ брой: 181

Много шум и... нищо

автор:Галина Младенова

visibility 262

/ брой: 181

Новите "Кучета" откриват сезона на Арт театър

автор:Надежда Ушева

visibility 194

/ брой: 181

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ