Поетът-пламък и песента на света

Георги Тодоров

Аз съм миг,
преминаващ тук и сега-
между кратка усмивка
и скрита тъга.
Топъл миг,
прошумял
под небето изстинало,
който бърза да стане
късче минало.
Всъщност моите стъпки,
мисли и слова,
нищо друго не правят,
освен това:
те се трудят,
от строгото време подгонени-
да превърнат
днешните мигове
в спомени.
Мога само да вдъхна
живот на мига.
Аз съм миг,
преминаващ тук и сега.

Ала земните мигове
на моето минало
ето-
стават звезди
в небето изстинало.

Кажи сега нещо за душата!

Когато дълги години бях на щатна работа като журналист в няколко от най-хубавите столични редакции и късно всяка вечер се връщах уморен (но озарен!), мама ме посрещаше неизменно с думите: "Кажи сега нещо за душата!"
Още тогава разбрах, че оттам започват и поезията, и публицистиката - честно и на всеослушание да кажеш нещо, което интересува всички, защото засяга нещата от живота. А Георги Константинов винаги е бил от тези поети и публицисти, които умеят да правят това. По този начин той винаги е имал доволно много читатели (и особено по-читателки?), защото е бил не само откровен; но и съкровен. Не липсват знакови стихотворения за духа и душата на човека и в новата му поетична книга: "Тук всички знаци на духа ме мамят" ("Първа памет"), "Как времето ще стане на пространство, което само духът ти ще измине?" ("Село и Вселена"), "По един начин телата обичат. А по друг начин обича душата" ("Кръстопът"), "И знам, че утре пак ще полетиш размахала вериги, българска душа моя" ("Среднощна душа") и т.н., и т.н.
Поетът е и великолепен народопсихолог. Обратно на един парадоксален графит, който прочетох в един от подлезите на булевард "България" - "Направи нещо хубаво за Отечеството - емигрирай!", Георги Константинов си признава без бой: "Не ми се живее в такава държава, а в друга да бъда - не мога." И не може да разбере друг народопсихологически парадокс - защо свободата ражда в нас егоистични отчуждения, а само робството, уви, ни сплотява?

Човекът е въпрос!

"Врана в снега" е своеобразно продължение на други книги на поета - и особено на "Човекът е въпрос". И тази стихосбирка е пълна с неизбежните питанки-ританки: "Защо и когато вървим разделени, сенките ни продължават да се прегръщат?, "Какво е поезията? - Винаги нещо по-друго...", "Защо аз съм миг, преминаващ тук и сега - между кратка усмивка и скрита тъга?", "Защо не мога да си представя как нежният Бодлер е отглеждал в саксия цветята на злото?", "Нима не заслужавам поне една обидна дума на раздяла?" - и т.н., и т.н. Но Георги Константинов не е от безотговорните поети, които само питат, без да отговарят - всички отговори ще намерите във "Врана в снега", ама нека не ви лишавам от това удоволствие и ви оставя да сторите това сами...

Поезията като картина,
музика, скулптура,
драматургия

Четох едно от последните интервюта на незабравимия Андрей Тарковски - в него той признаваше, че докато снимал живописния си киношедьовър "Андрей Рубльов", за настройка четял японски хайку, най-вече на Мацуо Башо и Кобаяши Иса, които го настройвали на необходимата вълна, защото, според него, поезията, особено японското хайку, била "готова картина". Тази концепция допада особено много и на Георги Константинов, затова и в неговата поезия има толкова много брилянтни картини, които съблазняват окото на читателя и му предлагат по-нататък да си фантазира по своему. От друга страна повечето от стихотворенията на поета са "готови песни", всеизвестен е фурорът с диска "Обичам те дотук", включващ най-хубавите от тях, преиздавани неколкократно в големи тиражи. Картина, музика, драматургия, ето го всъщност знаменателният "хеттрик" на поета. При това в неговата поезия са налице същите онези контрапункти, светлосенки, страшносмешия, които ги има дословно и в живота, пресъздадени "едно към едно" или "тет а тет" в неговата поезия.

Заглавието е като герба на държавата!

Така е обичал да повтаря поетът и писателят Кирил Христов.
Чувал съм неведнъж да наричат Георги Константинов "Цар на заглавията", макар че иначе е републиканец по убеждение - "Дърво и птица", "Неграмотно сърце", "Общителен самотник", "Една усмивка мие столица", "Лично време", "Човекът е въпрос", "Будна кома", "Обичам те дотук" - това са заглавията на неговите "култови" (както е модерно да се изразяват критиците!) поетични книги. Не прави изключение и последната - "Врана в снега", още повече, че и в нея всичко е казано, както в останалите му творби - "черно на бяло". Напълно съм съгласен с поета Димитър Стефанов, който ги разбира тези работи, че Георги Константинов разширява територията на поезията и че стиховете му утъпкват пътеката през дълбокия поетичен сняг и преспите на времето. При това много пъти съм си мислил как няма какво да махнеш, нито какво да прибавиш - особено в най-хубавите стихове на моя съименник: те са просто излети като знаменитите скулптури на Роден "Мислителят" и "Целувката" - асоциацията ми хрумна може би и защото мислите и чувствата са основни заселници в стихосбирката на поета, а някъде и в техния синтезиран и обобщен вариант - като чувствомислия... Не е чудно, че и моят любим поет Александър Геров - царство му небесно! - много харесваше поетичните находки на Георги Константинов и дори смяташе, че в заглавията на две от най-хубавите си книги - "Общителен самотник" и "Неграмотно сърце", е визирал тъкмо него...

"Това ти е Нобеловата награда!"

А поетът, когото аз неслучайно наричам "лиросатир" (Георги Константинов има и няколко книги със сатира, които не отстъпват на лириката му!) има вродено чувство за хумор с мярка, следвайки предупреждението на Елин Пелин "да не правим от хумора умор". За разлика от други поети, Георги не държи толкова да бъде "световноизвестен" самият той, колкото неговите стихотворения. А преведената на английски негова поетична книга "Дърво и птица" имаше тъкмо такава участ - тя предизвика истински фурор сред много световноизвестни поети и писатели, с които поетът се е срещал и по линията на Българския ПЕН-клуб, чийто председател е той, но и по други поводи. Този мерак да е известен, не той самият, а неговите стихотворения ми напомня блестящата "невчесана мисъл" на Станислав Йежи Лец: "Успехът на Хайне: че станал известен на цял свят с прозвището "неизвестен поет"."
А веднъж при един пореден рецитал в Шумен - на всеки се случва! - поетът забравил по-нататъшните куплети на собственото си стихотворение, което рецитирал, и първият ред тихичко му ги "подсказал", та рецитаторът бил спасен. Тогава актьорът Асен Кисимов, свидетел на вълнуващата случка, казал на поета: "Ето това ти е Нобеловата награда - незнайни хора да знаят наизуст твоите стихове!"
Има и една друга неизбежна тема, когато стане дума за Георги Константинов, и това е "Поетът-Пламък", но нея я оставям за друг път. Досещате се, че става дума за списването на списание "Пламък", дало карт бланш на толкова талантливи български творци през годините.

"Поетът е мъдър наивник.
Поезията е излишество, което ни липсва.
Животът е всекидневна изненада"

- това бяха последните думи, които чух от автора на "Врана в снега", когато му предложих да формулира в телеграфен стил Живота, Поезията и Поета. И той се справи почти като телеграфиста Яворов...

Зар, хвърлен на... 6!

Бих желал да завърша моите "отблясъци" за поетичните блясъци на Георги Константинов с шест символични "ала хайку" тристишия, написани от моя милост за поета и последната му книга. Всеки ред в тях, всички мисли, чувства и чувствомислия са провокирани благородно от наистина безподобния текст на "Врана в снега" и са знак на спонтанна благодарност към Автора от един също така пишеш читател:

Поета виждам! -
Нов свят създава,
Бог му помага...

Дори и птиците
кацат на Земята -
търсят си корена!

Врана и сняг -
всичко в стиха ти
е черно на бяло!

Сърце неграмотно -
късмет за несретници
пак щедро сипва!

Ето Животът -
театър на сенките,
но колко слънчев!

Виж го Поета -
не само ръката си,
душа подава!