Поезия

Евелина КОВАНДЖИЙСКА е родена на 26 ОКТОМВРИ 1976 г. в Панагюрище. Завършва "Компютърни технологии" и "Английска филология" в ПУ "Паисий Хилендарски". Нейни стихове са публикувание в сп. "Пламък", в. "Пулс", в. "Труд", в "Уикенд", в. "Пловдивски университет", сборниците "Седмостен" 2007, 2008 г., "Антология на младите български автори." Автор е на стихосбирките "Бели сънища"-2005 и "Боси очи" 2009.
Член е на Дружеството на пловдивските писатели.

***
Бързам да се залюлея в ритъм с крясъците
дълбоко в мен.
Като махало, като език на камбана,
като някой, който е осъзнал, че тишината
разяжда цветовете на света,
изтрива спектъра
и превръща всичко в една безкрайна, мълчалива въртележка
на изгубени и тъжни хора.
Като тъпан бият в мен стъпките на тези,
които бягат от нея.
Тиха, тиха, банална въздишка оцветява мълчанието.
Повтарям я на няколко езика.
Не ме разбират.
В днешно време май е по-добре да се мълчи.
Колко ли време ще ми е нужно, за да се науча?
Сигурно остарявам.

* * *

Денят е моногамен. Влачи сенките
на красиви и грозни жени.
Някъде там мен ме няма.
Някой ме е изстъргал
от картината на света.
Пастелното зелено
и яркото жълто
не ми отиват.
Може би затова.
Разбивам с тихи удари тишината.
Разплисква се върху мен.
Вече имам свят.
Само че нищо не чувам.
Никой не срича името ми.
Никой не ме ругае.
Сама съм
и е съмнително
дали ме чуват,
когато изкрещя.
Решавам да сънувам гласовете
и никога да не се събудя.
Сънищата ми прожектират
цветно кино
без начало.

Лека нощ

Денят гримасничи. Небето свлечено до локвите
навива уличните си ръкави.
а въздухът тежи като ръка на старец,
подпряла слънцето.
Отлети бронзови тела изплуват от прахоляка
и се втурват с безкрайните подвиквания нанякъде.
А аз обрамчвам с мургави ръце
лицето на жената,
която ме нахрани с ягоди.
Наведе се над мен
и даже слънцето ми се оказа ниско.
Сега говори
и думите се врязват косо в слепоочията,
а денят се свлича в пазвата ми
и гримасничи като дете,
което е пропуснало целувката за лека нощ
и иска някому да каже. Но за кратко.