Поезия

Тенко ТЕНЕВ е роден на 10 май 1951 г. в Ямбол. Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св.св. Кирил и Методий" през 1976 г.
Автор е на книгите "Олтар от обич", "Стъпки в небето", "Вечерен пейзаж", "Посвещения" и др.
Носител на специалната награда на община "Тунджа" (2007 г.) за цялостно литературно творчество и на националните литературни награди за поезия на името на Дамян Дамянов и Георги Братанов за 2008 г.
 Член е на Съюза на българските писатели. Председател на Дружеството на писателите в Ямбол.
 След няколко дни ще чества своя юбилей. Честито!

Надежда

Наситих се на дребни хора,
наситих се на хищни страсти.
Цял живот
мечтая за Небе,
за глътка Въздух
и за Обич.
Омръзна ми от идиоти,
наричащи се скромно гении...
Светът е толкова объркан,
а нейде тихо -
хората отглеждат детелини!


Звезден прах

Търсят старите кадри,
за да се отъркат около тях
или както казваше баща ми - за парлама.
Да лъснат малко лустрото,
да се докоснат до звездния прах.
...А те в стари костюмчета,
носят идеалите като нови!
...И в душите им чистотата звъни
сякаш пак са на осемнадесет години!


Жените на България

Толкова хубави...
Толкова дивни.
Като тъмна медовина,
като вино - барут.
Кехлибар и злато,
ненагледни, чудни...

...Бели като мляко,
страстни като нощ,
вечни като Обич!


Мама

Някой ме докосва във съня...
Литват бели пеперуди.
Слънцето е слязло до очите ми.
Толкоз близко - жари, жари...
Чувам смях и тихи стъпки.
Утрото ли иде?
Някой слага устни на челото ми.
Някой ме докосва във съня...


Хроника

    Любовта е моята религия и моята вяра...
                 Великият шейх Араби

В Ориента нещата стават бавно,
те се оглеждат от всички страни...
Да не би нещо да се сбърка,
да не би нещо да се промени.
И така векове, ще се влачи,
този мирис на кафе и чибуци...

...А някъде скрито ще плаче,
на времето задушения пламък!


Съвремие

Луд тъче на празен дървен стан,
Дан-дан, дан-дан...
Някога държавата ни беше храм,
Дан-дан, дан-дан...
Днес всеки зван, а не призван
Тъче на дървения стан,
Дан-дан, дан-дан...

     ...Отдавна вече няма храм
и лудият дори е уморен
да бие в дървения стан,
отчайващото вече
дан-дан, дан-дан...


Като облака бял

    С тънка сламка ми пиеш душата...
                Анна Ахматова

Една жена в очите ми умира,
тъгува тя за белите ни нощи.
За изворите - жажда утолили,
за утрото - угаснал славей.

Една жена тъгува за мига,
събиран с обич,
в толкова галактики...
Звънтящ от светлина,
от нежна радост -
отмерващ ритъма сърдечен.
Една жена тъгува,
умират в нея белите ни нощи...

...Небето цялото е в светлина,
звездите са притихнали в листата.