Поезия

Любов от пръв поглед

Не зная дали
любовта е вечна,
но винаги
има светло начало...
Любов от пръв поглед.
Любов от първа чаша.
Любов от първо "ало"...
Как се казвате?
Ще се видим ли пак?
Мога ли да взема
номера на джиесема?
Ще чакам! Ало!

Романтично начало.
И край необясним...
Влюбваш се
в непознат.
Намразваш
любим.


Есенно врабче

Лети дъждът.
А птиците треперят
във своите измокрени гнезда...
В простора,
пълен със крила довчера,
сега лети небесната вода.
И мисълта ми днес
едва-едва потрепва
в стъмения от сиви капки ден...

Но в миг
едно врабче
изхвръкна към небето...
И ето че се чувствам окрилен.
И литва мойта мисъл.
Дребничка такава.
Със смели врабчови крила...
Кураж, врабче! Животът продължава!
Сега сме двама
в сивата мъгла!


Късна багра

Крайпътните дървета жълтеят под дъжда.
Но тази късна багра не виждаме еднакво.
Ти казваш, че това е есенна ръжда.
Аз гледката сравнявам
с цвета на мокро злато.

Май доста романтично на всичко гледам аз.
А в твоя поглед, мила, пак ръжда тъмнее...
С цвета на късно злато е любовта във нас.
Не казвай, че ръждата
тъмнее и по нея.

Нали сме заедно? Вън златните листа
ще мигат под дъжда, ще шушнат непонятно...
А ние ще мълчим, разбрали мъдростта,
че нашето мълчание
е също с цвят на злато.


Мерси за късмета

Крадци в лимузини.
Мафиотска управа.
Съдебни абсурди.
Улична дрога...
Не ми се живее в такава държава.
А в друга държава да бъда - не мога.

Не мога без Витоша
в моя прозорец.
Без звук на камбана от черквата близка.
Без чашата вино
с обичани хора.
И даже кавгата отвън ще ми липсва...

Но как да си плащам
парното, тока
и как да се храня с речи-ментета?
Е, трябва да гледам на себе си
по-нашироко:
в Европа живея! Мерси за късмета...

Мерси за късмета,
за грижата висша...
Навярно в глобален проект се намирам:
напълно ограбен,
свободeн да дишам...

И в болна държава -
да не умирам.


Селска панахида

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче...
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.

А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата -
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.

Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен...
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.

Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело...
А ние?
Доколко живи сме и ние?

Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..

Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.


Уточнение
Поради технически причини пунктуацията в някои от стихотворенията на Георги Константинов, отпечатани в приложението "Пегас" в броя от 1 октомври, е нарушена. Днес отново публикуваме част от творбите, като поднасяме извиненията си към известния наш поет и уважаван автор на ДУМА за допуснатата неточност.