Поезия

Христо ЧЕРНЯЕВ е роден през 1930 г. във Варна в семейството на железничар. Учи в Бяла и Русе. След завършването на ШЗО във Велико Търново десет години е офицер.
Работил е като кореспондент за бойната авиация и сетне като редактор в отдел "Литература и изкуство" на в. "Народна армия", като завеждащ отдел "Поезия" на вестник "Пулс" и на сп. "Пламък'. Бил е отговорен редактор на редакция "Българска литература" в Националното радио.
Издал е над трийсет книги - предимно с поезия, както и книги с есеистика, сред които "Животът, който не умира", "Сребърни зарани", "Далечни гари", "Старопланински дни", "Пясъчен пръстен", "Гладни стихове", "Крайбрежие", "Огнище", "По чукари и пътеки", "Апостоли на българския дух", "Бродник" и др.
Член е на Съюза на българските писатели.

Реката Чая

    На Васил Колевски

Както ходя, както си мечтая
в лоното на летния си ден,
спомням..., спомням си реката Чая
в пролома, от буки обграден.

Спомням си, че през стоте баира,
неподвижни в палещия пек,
хладна, тя стремглаво се провира
и дъхти на вечен сняг и клек.

Зеленикави коси разплела,
сепва Бачковския манастир,
сянката понесла на орела
или на родопския пастир.

Боже мой, тъй като е разлята
и изпълва пролома скалист,
тя във всички гънки на душата
нежно трепка като кленов лист.

Като лист, а всъщност е вселена,
всъщност е на свежестта венче...
И е хубаво, че тя, студена,
през живота ми горещ тече.



Жарава

    На Кирил Момчилов

По дяволите тия грозни кучета
по тротоарите и по градините
и тия, дето някога ни учеха,
че трябва някъде да се замине.
По дяволите чуждите съседи
и чуждите парфюмни имена.
Дори и стиховете стават бледи,
ако от корен нямат топлина.
Ако светът е гладка магистрала,
еднообразен ще остане той
без своя Тунджа, върбов бряг простряла,
без Петровата нива в южен зной,
без свойто Малко Търново, без своя
забравен из Сакар Тополовград...
Да въздадем правата на завоя,
зад който скрит е бил и пъстър свят.
Да съберем отломка по отломка
порутените къщи и души,
где виното е вкусно като комка
и хлябът като нафора тежи.
Да се завърнем в себе си... и в края
на прадедите с оня дълг свещен,
без който нито ада, нито рая
ще имат смисъл... Зная - иде ден,
когато въглените от жарава,
неугасими, ще стопят прахта
и ще огреят цялата държава,
която ни откърми за света.



Венеция

    На Здравко Недков

Венеция, която все е жива,
Венеция, която не умира.
Една мечта, изглежда, е щастлива.
И лъч един, не остър, не рапира,
в сърцето се промъква и го гали,
и го стопява, сякаш е от восък.
Дочуваш звуците на мадригали,
а в погледа тъмнее жалък просяк.
И слънцето, и него запомни ти,
и стъпка дай на белите мостове,
защото те - напрегнати магнити -
ще те държат над своите основи.
Ще те държат над клюки и пазари,
и над души търговски, пошли, дребни,
за да усетиш слънцето, че жари
и за да вникнеш в истини вълшебни.
Ще те държат над мисълта, че тъне
Венеция в изконното си ложе
и че й сплитат цял венец от тръне
каналите венециански... Може...
Но като гълъбите от Сан Марко,
които вече стават друга тема,
усещам аз безсмъртието ярко
на пъстротата, дето се въззема.



И свирех си с уста...

       На Радослав Ранчин

Вървях под пладнешкото слънце
в простора - бивал и небивал,
издигнало се три копрали
над изкласила крехка ръж
и леко стъпвах по гръбнака
на Осогово - тъмен бивол,
пиян от ласката на вятър,
от шеметната шир и длъж.

И свирех си с уста след сянка
на бяло облаче. И мъка,
и тръпка радостна усещах
сред непокорната трева.
Между небето и земята
люлееше се бавно стръка
на моята съдба, споена
от хвойнов дъх и синева.

Овчари с прости ямурлуци
посрещаха ме с хляб и чесън
и с прясно сирене. Висяха
торбите им на дъбов ствол.
Гърбът на планината беше
от пролетния вятър сресан
и ме затваряше в кръга си
безмълвния висок сокол.

Под мене - там, в седловината
с дъх на божур и на череши,
бе Трекляно. Сърцето трепна,
от сладка болка премаля:
видях в узрелите градини
как мама ален плод береше
и как усмивката й кротка
докосва урви и поля.