Поезия

Димитър Васин е роден на 15 февруари 1944 година в село Дамяново, Севлиевско.
Завършил е българска филология във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий".
Бил е учител, повече от 25 години, редактор на общинския вестник "Росица" в Севлиево, организатор на читалищната дейност.
Автор е на стихосбирките "Праг", "Когато се открием", "По пладне някъде", "Животопис", "Осмоболия", "Идвам и аз..." (за деца), "Опора", "Горещници", "Наследство", "Стряха", "Шевица", "Съм и...", "Пладнище", "Обърнати отсъствия" (електронно издание) и "Малко е да се обичаме"...
Носител е на Априловската награда за поезия и на други национални отличия.
Член е на Съюза на българските писатели.



Задъхано

Избързал съм да се родя,
а да пристигна закъснявам.
И надали ще стигна края си.
И надали ще се родя отново.
За словото не съм предвидил нищо.
Разнищва ме земята завъртяна.
И изостанал себе си догонвам.
За колко думи ми е трудно?
Догонвам думите пропуснати.
И пусто ми е,
додето сам сърцето си отворя,
додето тихичко ви заговоря:
Обичам ви и при обичта
аз цял живот съм бързал да пристигна.


Завинаги

Сбогувал съм се още с раждането си.
И още с раждането си съм се разбрал
за всичко да си плащам.

Но не разбрах тогава и не разбирам още
животът има ли цена,
каква му е цената
и някога ще мога ли да я платя.

И сто години няма да ми стигнат:
- да кажа на всички колко ги обичам;
- да мина всички пътища и се изпраша;
- за най-безценното да не забравя...

Остава ми да зная и да помня,
че още с раждането си съм се сбогувал
и още с раждането си съм се разбрал
да ви обичам, хора!


Пряко   

Пък насреща ни куче, ни вълк се озъбва настръхнало.
И мирува пред огъня - мир и праха да раздуха.
Да прогоним зъба му се зъбим и ние. И тръгваме
изтощени от обич и в миг осветени от бухал.
Разгневени от кротост. До утре с кого ще разкъсаме
и нощта, и деня си? Да минем през себе си диво.
През кръвта, от която светът ще живее възкръснало.
През сълза, от която светът и до гроб ще отива ...


Вдъхновено

Пръстите - сито-пресито - опипват пак въздуха,
пак неповита сълзата на рамото рано  поръси.
Пръстите неуловимото мислене пръснаха -
неуловимата истина хвана лъжата със пръсти.
Кръстих мига си със твоето име и пламнаха
разните лудости ехо да хванат и върнат обратно.
Идваха живи и мъртви. И ставаха паднали.
Хванахме ехото. Мили послания мило ми прати.
Пръстите - сито-пресито - опипаха образа
още безплътен - до плът невъзможен - да гали и удря,
пулс да ми бъде, че двама до днес сме го носили
с пръсти, опипали въздуха и народили пак чувство...


Високо

Изтръпнаха ръцете ни да търсим сламката
и да разкъсваме гърдите си.
Безсилието ни задържаше в очите ви.
Гърдите ни боляха.

Под стряхата единствено летели спряха...

Боляха и ръцете ни.
И мислите за стряхата боляха.
Изплаканото никой не понесе през улука.
Светът не се интересуваше от чувствата ни.
Светът изтръпваше с ръцете си
да търси също сламката,
гърдите си да къса.
И късно ли в очите ни остана?
Отдавна той
за слънцето спасено се е хванал...


Закърпено

Кръпка торбата ми хвана -
двама се срещаме гладни;
двама насищаме страсти,
думата още не казали.

Смаза ни времето -
топло завиваме глад и срама си.
Бавно се празни торбата -
мятаме кръпката здрава.

Брава сърцето ми няма.

Празно остана небето ни само.
Слама и жар за постеля
стелим с торбата.
Свято торбата си
с кръпките пазим.
Пазим трохите от нея
да не настъпим преситени...


Разтребено

Надуто е нещо, което из въздуха духа.
От тука до масата диво се носи
с въпроси, които не чуваме.

За чувствата няма значение нищо.

Излишното с въздуха в пазвата рипва.
Събраното не притежаваме винаги с рима.
От стих сме изстивали вчера,
а днес и на дума се радваме с госта. 

Въпросите стигат кръвта ни
и още са гладни.

Обратно ни вихрят.
Обратно и ние сме с чувствата.

Задушно е.
И въздухът вдига трохите...


До края

Спъната младост ме гъна - отвърна ръката
на тържествата, обърнали входа на изход.
Нисък е прагът за волния - воля да бъда
даже и спънат свободен.
Болен настъпих дъха си и хвърлих  опасно
гласния тътен, отприщил кръвта ми.
Беше отдавна. И днес. А и утре ще бъде...
Кръв и главата ми пълни,
щом се опитат ей тъй лудостта ми да спънат...


Познато

Прегръщал съм и нищото.
При нищото съм се и връщал.
За вкъщи съм прибирал
заслуженото само.

Събраното доказва чувствата.

Прослушах и сърцето си.
И нищото прослушах.
Излишното е винаги
за другия.

От чуждото не съм прибирал.

Безсилен съм изписания лист
без чувства да прелистя.
Да си измислям всичкото.
Единствено и да приличам
на себе си и на сърцето си.
Сърцето ми да ме прослушва...


Крепост

Заключен ни е входът -
високото и ниското заключено.
Заключено сърцето.

Пазете се от прясната боя!
Пазете се от ледовете ни!

През входа се минава проверено.

До нас се стига проверено.
Студено проверяваме и себе си.
Децата си следим оключено.

И никой никого не посети по-близък.

Високото и ниското във входа ни
очаква асансьора със земята да ни свърже.
Земята в кал и чисто да ни изравни
и да повярваме на себе си.

До близостта се стига лесно, но отключено...


Сеч

Криво е дървото в края на улицата
- няма да се изправи и пред брадвата,
и пред вързаната й подпора.
Кривогледите предлагат и други решения.
Биха ги сторили, ако не бяха плодовете
и ако знаеха с какво да ги заменят...

Криво е дървото в края на очите ни,
в края на метафорите,
 в края на...

Улицата след дървото също криволичи,
но отвежда при човека...


Милост

Студено е от змиите. Студено
от зли езичета. А път гори.
А пладне по жарава ме подема.
А пламнал съм на сянката дори.

И пот ме въси. Път ме и обърса.
И пътя си доизвървях без страх.
Животът ми не е реден по пъзел
- посоката му сам си аз избрах.

Просъскват зли езичета по пътя
натрупаната жар да изстудят.
От жар посоката не съм обърквал
и лед не съм оставял в тоя ад.

Осъхна милостта ми и припомни,
че свят без змии няма на света.
Отпивам бавно пълната си стомна
и бързам думите да пощадя...