Политическа сатира или тъжна ирония

-Как можа да ми се падне такъв народ, пита човекът с всичката власт в ръцете
- Втори път няма да те избера аз. Никога не се хващам на една и съща въдица, отвръща му народът

Политическата сатира със сигурност няма особено богата история в българския театър, както и жанрове като "политическо ревю" или "политически театър". Не, че в българската история не е имало и няма поводи, случки и лица, достойни да станат обект на политическа сатира, но малко от тях са станали обект на театрално представяне и тълкуване. Може да си припомним "Приказка за стълбата" на Смирненски и театралното й представяне преди години в спектакъла на Маргарита Младенова в Сатиричния театър. Пиесата на Александър Урумов "Който трябва" със сигурност е политическа сатира, при това сатира, актуална в своята конкретност - както личностна, така и ситуационна. А спектакълът на режисьора Димитър Стефанов, осъществен на сцената на Драматичен театър "Стефан Киров" - Сливен, умело използва скечовата стилистика на текста, за да направи едно ударно с абсурдната си актуалност представление, в което на места прозира тъжната ирония на повтаряемостта.
Камен Воденичаров влиза в образа на "Който трябва" - човека с властта, а Георги Спасов е "Българският прост народ". И тези два, колкото имагинерни и стилизирани, толкова и конкретни и познати образа влизат в спор, преминаващ в двубой за това кое е по-добре - дали да си управник на беден и глупав народ, който за 20 лева продава гласа си на първия лъжец, или да си избирател на политическа класа, в която има само лъжци и единствената възможност е да избираш по-малкото зло. Господин "Който трябва", който в изпълнението на Камен Воденичаров е монолитен, убедителен и убеден в житейския и властовия си цинизъм политик, представлява мозайка от всички политически лидери от времето на прехода, които в едно или друго време са били "Който трябва".  Българският народ, който в изпълнението на Георги Спасов е едновременно вечно лъганият и като следствие от това станал наивно-хитър човек, представлява болния народ, който иска на всяка цена да накара властта да се занимае с него. На конкретно сюжетно ниво един възрастен човек отива при властимащия чиновник, за да иска направление за настаняване в болница. Всеки българин знае какво следва. Във водовъртежа от девалвирани в политическото говорене думи, като бюджетиране, реформа, здравна реформа и подобни, се оказва, че държавният бюджет е доста слабичък, защото всъщност е представен като куче, което има глисти, а изгревът и залезът според телевизионните новини и нареждането на "Който трябва" зависят от него.
Диалогът и сцените между двамата главни герои на тази иронично-тъжна приказка за действителността ни, която извиква едновременно и усмивка, и горчив размисъл, вървят със скоростта на тенис мач, в който на места се намесват образи-маски като ласкателя, тъпата секретарка, търговеца на гласове и влияние, уплашените и подкупни журналисти, в който се превъплъщават младите актьори Теодор Христов, Рада Кайракова, Севар Иванов и Бориса Сарафова. Топката, разбирай вината, се прехвърля от единия към другия и в крайна сметка се вижда, че партньорите са равностойни.
Диагнозата на болния народ е липсата на вяра, защото хората спряха да вярват, че може да се случи нещо добро, както подчертава режисьорът. А единственото лечение е хапче с повече вяра, мъдрост, ирония и край на търпението, с което безучастно гледаме как минава животът ни. Със сигурност може да се каже, че спектакълът на Александър Урумов и Димитър Стефанов е "рядка птица" в театралния ни пейзаж.


Георги Спасов в ролята на Българския народ

Камен Воденичаров в ролята на господин "Който трябва"