04 Декември 2022неделя20:14 ч.

ВРЕМЕТО:

Днес ще бъде предимно облачно. Над Западна и Централна България ще е без валежи, а след обяд над югозападните райони от страната и облачността временно ще се разкъса. На изток през целия ден ще превалява слаб дъжд. Ще духа слаб, в източните райони - до умерен вятър от север-североизток. Дневните температури ще се повишат и максималните ще са между 3° и 8°, в София - около 7°. Днес ще бъде предимно облачно. Над Западна и Централна България ще е без валежи, а след обяд над югозападните райони от страната и облачността временно ще се разкъса. На изток през целия ден ще превалява слаб дъжд. Ще духа слаб, в източните райони - до умерен вятър от север-североизток. Дневните температури ще се повишат и максималните ще са между 3° и 8°, в София - около 7°.

Мнение

Политическият пазар: митове и реалност

Ако репутацията на демокрацията срещнеше на улицата истинския й характер, те едва ли биха се познали

/ брой: 291

автор:Славчо Кънчев

visibility 1235

При едно хипотетично социологическо проучване на въпроса "Кой понастоящем е основният закон в Република България?" най-масовият отговор несъмнено би бил "Конституцията". И точно този избор на отговорилите би характеризирал и най-масовата грешка.
Понеже основният действащ закон у нас, както и в останалите държави, където съществува - в една или друга форма - т.нар. представителна демокрация като модел на държавно управление, това е законът на политическия пазар. Именно той - макар и неписан, но впреден във всяка нишка на социума - само той и никой друг освен него, е генераторът и на самата конституция, и на останалия законотворчески процес в неговите отделни компоненти, а и в неговата цялост.
Отново законът на политическия пазар е и кадровото жури, което асамблира участниците в трикомпонентния оркестър на властта.
Всъщност какво представлява политическият пазар? Съгласно теорията на обществения избор политическият пазар е институционален механизъм, осигуряващ обмен на интересите и ресурсите на избирателите на необходимите им обществени блага и други услуги, предоставени им от държавата. Ако на стоковия пазар гражданите разменят парите си срещу ябълки, сирене или плазмени телевизори, то в политиката те се съгласяват да плащат данъци и такси в обмен на благата, които са необходими на всички и на всекиго поотделно: от услугите на службата за издаване на документи за самоличност до сферата на правораздаването или опазването на имуществото от противопожарната служба.
Философията на закона за политическия пазар е чрез институциите той да оформя

баланса на силите и интересите

на най-влиятелните групи на интереси, държавната бюрокрация, политиците и избирателите. Тези институции още при своето създаване, а после при функционирането си, отразяват динамично резултатния вектор от усилията на всеки от субектите на политическия пазар действащите институции да изразяват и реализират по доминиращ начин именно неговите интереси. Като интересите на останалите субекти остават или на по-ниско, второстепенно ниво, или изцяло биват пренебрегнати, ако са противоположни.
Класически пример е релацията между законодателната и съдебната власт в Съединените щати като елементи от държавната администрация. Върховният съд на САЩ притежава конституционно надзорна функция спрямо конституционното съответствие на законодателните и административните актове с конституцията на САЩ. Но това право на Върховния съд не произхожда пряко от основния закон. Чл. 3 на конституцията постановява достатъчно общо: "Съдебната власт в САЩ принадлежи на един Върховен съд, който Конгресът назначава и въвежда в действие според нуждите". Но само 16 години след приемането на конституцията на САЩ Върховният съд си присвоява правото да обявява законни разпореждания за противоконституционни и следователно за неправомерни. Тълкувайки произволно конституционната фразеология, тогавашният председател на Върховния съд Джон Маршал си позволява да твърди, че уж конституцията на САЩ "потвърждава и подкрепя" основополагащия принцип, според който подлежат на отмяна всички актове на администрацията, противоречащи на основния закон на страната, и че съдиите, както и другите части на управление - президентът и Конгресът - са свързани с това указание.
Ето как в този момент - 1803 г. - съотношението на силите върху политическия пазар е изменило баланса. Положение, валидно и до днес. Актовете на администрацията на Съединените щати подлежат на надзор относно конституционното им съответствие. Разбира се, тази функция на Върховния съд е легитимирана като произтичаща от правото на суверена да притежава върховната власт.
Теоретичната конструкция, използвана и до днес от привържениците на съдебния контрол върху конституционното съответствие на законите, е изложена в един-единствен пасаж от прословутите "Записки на федералистите" (серия от статии, публикувани, когато ратифицирането на конституцията на САЩ висяло на косъм, и написани от Александър Хамилтън, Джеймс Медисън и Джон Джей): "Възникнало е известно объркване по отношение на правото на съдилищата да обявяват за невалидни законодателни актове, които противоречат на конституцията, поради представата, че доктрината би предполагала върховенство на съдебната над законодателната власт... Няма положение, което да зависи от по-ясни принципи от това всеки акт на делегираната власт да бъде смятан за недействителен, ако противоречи на смисъл на поръчението, според което се изпълнява... Всъщност конституцията е и трябва да бъде смятана от съдиите за фундаментален закон. Затова именно тяхна е задачата да установят нейния смисъл, както и смисъла на всеки конкретен акт, издаван от законодателното тяло. Ако се случи непримиримо противоречие между двете, това, което има по-висше задължение и валидност, би трябвало, разбира се, да бъде предпочетено; или с други думи, конституцията трябва бъде предпочетена пред законодателния акт, намерението на народа пред намерението на неговите представители. Това заключение в никой случай не предполага върховенството на съдебната над законодателната власт. То само предполага, че властта на народа е над двете..."
Сто осемдесет и шест години по-късно отсам Атлантическия океан в една друга държава беше извършено катаклизмено разместване на баланса на политическия пазар. То беше следствие от натрупаното напрежение в съществуващия модел на взаимоотношение между различните социални слоеве и групи, също и в отхвърлянето с достатъчно висок потенциал на институционалните правила и формализираните процедури, функциониращи там в този момент.

Името на държавата е България

Преди повече от 25 години един политически шлагер озвучаваше публичното пространство и той роди мантрата за премахването на член първи, алинея втора на тогавашния основен закон, а именно суспендирането на ръководната роля в обществото и държавата на Българската комунистическа партия. Мантра, излюпила се от максимата, че ако не откриеш истината, то се налага да я създадеш.
Реалното функциониране на политическия пазар показва, че успешното внедряване в практиката или усвояването на нова институция започва само тогава, когато се появят нейните сили за поддръжка - активни социални слоеве или групи, заинтересовани от приложението на дадената институция. Това напълно важеше и за установяването на многопартийната система в България. Капацитетът на натрупаното противоречие между икономическите и социалните очаквания у значителна - макар и не преобладаваща - част от българското население се оказа по-силен от силите за противодействие, насочени към запазване на статуквото.
Като че ли мотивът - поне така привидно изглеждаше - за детронирането на БКП беше генериран от засилилите се центробежни тежнения спрямо социалистическата държавност в страните от Централна и Източна Европа. Легитимирана от неизменната ръководна роля на комунистическата партокрация там.
Но сред празничните фойерверки за новоустановената "демокрация", паралелно с патоса от премахването на "омразния тоталитаризъм", ведно с грохота от зачукването на "последните гвоздеи върху ковчега на комунизма", тихо и незабележимо, като снишил се индианец върху пътеката на войната, се прокрадна чл. 12, ал. 2 от новосъздадената Конституция на Република България.
Във философията на новопоявилия се основен закон пролича недвусмислено, че основната му идея не е освобождаването на суверена от тоталното доминиране на управленска структура, която го поставя в обезправено положение. Че промяната в конституцията е не повече от средство за осигуряване на

доминиращо положение на новите актьори

в един от основните субекти върху политическия пазар - гилдията на политиците. Просто те - другарите-господа партайгеносени, с доста поизмислени постфактум "дисидентски" биографии в годините преди 10 ноември 1989 г., но немалко се брояха и ренегатите измежду тях, придвижиха принципа за социалната стратификация от витринното първо място, твърде забележимо и дразнещо (защо ли?!) за подлежащите на непрекъсната манипулация "леви-десни!", от нине и во присне, обезправени маси, на по-закътаното 12-о място в основния ни закон. И отново като алинея втора. С умисъл да не провокира внимание.
За улеснение на читателя сам да направи сравнение по отношение на извършената "демократична промяна" в основния закон, по-долу са цитирани дословно двата члена:
Чл. 1, ал. 2: Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия. Това положение беше валидно преди 10 ноември 1989 г.
Понастоящем е в сила, съгласно чл. 12, ал. 2 от Конституцията на РБ: Сдруженията на гражданите, включително синдикалните, не могат да си поставят политически цели и да извършват политическа дейност, присъщи само на политическите партии.
В нито една от конституциите на страните с рационално държавно устройство, например САЩ, Германия, Франция, Италия, Испания, Япония и др., няма член с подобно забранително съдържание. Всъщност това нормативно положение силно редуцира главната относителна тежест на основния актьор върху политическия пазар - суверена. Но точно това е и целта на политическия конгломерат на партокрацията. Има ли смисъл изобщо да сравняваме нейните права по отношение на държавното управление с реалните права на сдруженията на гражданите?!
И аналогично на анекдота за малкото русначе, което, запитано какъв е бил Чапаев, отговорило: "Негър, нали бие белите", сегашните платени рупори на партократичната прослойка - метасоциолозите, папагалстват, че уж била налице функционираща демокрация, понеже, виждате ли, имало процедура на "свободни избори", дори тук-там действали обществени съвети към изпълнителната власт. И те "несъмнено" притежавали реално участие в дейността й.
В кое звено и на кой етап от изявите на властта? Дали в бюджетното планиране, изразходването на финансови средства и контрола върху движението на паричните потоци? Никога!!! В светая светих на партокрацията - преразпределението на парите на данъкоплатците и на останалите приходни пера в републиканския и общинските бюджети, простосмъртният гражданин извън партийните формирования (или поне в съюз с тях), не би могъл и да припари. Че имало например някъде по света функциониращи модели за управление на здравноосигурителните фондове от страна на пациентските организации? Да, но никога тук, в България.
(Следва)

* Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България

Извор на скандали

автор:Евгени Гаврилов

visibility 145

/ брой: 234

Български резил

автор:Юри Михалков

visibility 1125

/ брой: 234

Парадокси на пазара на труда

автор:Аида Паникян

visibility 947

/ брой: 234

Нов автомобил за ДЦПЛУ - Пещера

автор:Дума

visibility 873

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ