Последни гърчове на отиващата си власт

Покрай преговорите за съставяне на правителство, политическите стенания на ГЕРБ, бурята на кризите, които идват, и парламентарните страсти в 47-ото Народно събрание, една важна и мрачна новина остана леко встрани от общественото внимание. Скандалният блогър Асен Генов, прочул се основно с крайните си позиции и перманентното съскане по адрес на всички, осъди България в Страсбург. Самият той шумно се похвали за това във фейсбук, но може би заради промененото политическо време не успя да предизвика достатъчен медиен интерес. 

Нека да припомним - през 2013 г. Генов и негова съучастничка бяха арестувани, защото нацапаха с боя паметника на партизаните пред "Позитано" 20. Тогава монументът осъмна с червени надписи "КОЙ? БКП-ПОЗОР. КОЙ?", а главите на партизаните бяха омацани в червено, подобно на качулките на позабравените руски псевдобунтарки от "Пуси Райът". Генов и неговата колаборационистка бяха арестувани. На първа инстанция те бяха оправдани, но на следващите бяха признати за виновни и очевидно това ги е принудило да отнесат случая до Европейския съд по правата на човека. 

Казват, че съдебни решения не се коментират, а се изпълняват, но това е случай, в който напълно ще нарушим неписаното правило. Защото решението от Страсбург е пълно с парадокси и нелогичност, която парва като плесник по врата. Съдът приема, че действията на нарушителите едва ли са довели до повреждане на паметника, и след това в мотивите изцяло се отдава на политика. Още тук обаче стъпва накриво. Защото в момента, в който елементарното хулиганство бе извършено, скулптори ясно заявиха, че чистенето на такъв паметник със сигурност го уврежда. Тоест - решението на българския съд е повече от легитимно. След това обаче идва бруталната политика. В решението четем следното: "Паметникът е бил издигнат по време на комунистическия режим в България и е бил ясно свързан с ценностите и идеите, за които се застъпва този режим. Следователно, едва ли може да се разглежда като ползващ се с всеобщо почитание в страната." Много яко! Тоест, ако един паметник не се ползва с всеобщо почитание, той става легитимен обект на атака. С други думи - прословутият паметник на Роналд Рейгън в Южния парк трябва да се готви за много бурни времена. И това няма да е наказуемо по никакъв начин. Четете какво ни казват от Страсбург. Винаги ми е било интересно да чета съдебни решения с политическа окраска, но това буквално смазва с нечистоплътността на изводите си. 

През 2013 г. България бе разтърсена от протести след назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но никой никога не е ограничавал правото на Генов и компания да протестират, ако искат и три дни пред "Позитано". Заливането на паметника с боя обаче не е протест. Това е вандализъм. Елементарен 

акт на простотия

Политическо безсилие, доведено до абсурд. Бездарие, което стига до откровен фашизъм. И съдът по правата на човека буквално легитимира това.

Днес Генов разглежда решението на съда и своите действия в политически контекст, но понеже паметта е форма на дисидентство, нека да върнем лентата назад и да си припомним, че в началото той обявяваше своите действия за едва ли не арт-бунт. Даже се сравняваше с Давид Черни, Пикасо и кой ли още не. Това е другата драма на подлото време - днес всеки самозванец с кофа боя и налудничави идеи може да се самопровъзгласи за творец. Изключителен опит за естетизация на обикновената простотия. Между другото, ексцентричен марксист като Валтер Бенямин бе очертал много ясна разлика между фашизма и комунизма в сферата на изкуството - фашизмът е този, който естетизира, комунизмът политизира изкуството. Скулптурите пред "Позитано" не са естетизация на нищо, а политическо изкуство в най-чиста форма. Следователно, посягането върху тях е драматично посягане върху идеята за политика, тоталитарен 

опит за заличаване на миналото 

реванш на демоничното мракобесие, маскирано като бояджийска гавра с институциите в изкуството. Това е паразитна форма на съществуване, но нека да бъдем честни - българската десница в своето най-ярко проявление винаги е съществувала само така. Заради това нейната основна битка и до днес е битката с паметници. На нея ѝ пречи самата история. И това е проблем, защото тази фобия от миналото направи така, че дясното в България никога не се роди по нормален начин. Дълго време то бе заклещено между патологичен антикомунизъм и банална истерия. Точно заради това, когато се роди корупционната партия ГЕРБ, тя изсмука и занули това политическо пространство. Там просто нямаше политика. Имаше реваншизъм, историческа комплексарщина и тя направи възможен Бойко Борисов и неговият авторитарен едноличен режим. Ето това е истинският проблем на времето, но но можем да искаме десните блогъри на свободна практика да мислят в такива политически дълбини.

Всъщност, точно тази фобия от историята стана причината за политическата криза, в която България бе доскоро. В два поредни парламента съставянето на правителство се провали гръмко, защото десните партии продължаваха да живеят в миналото и да слагат абсурдни разграничения. Спомняме си, че в 46-ото Народно събрание "Демократична България" дори не се появи на разговорите с БСП, защото, видите ли, не искали да подкрепят правителство с мандат на левицата. Всъщност, това бе елементарният трик на ГЕРБ по време на цялото им съществуване. Те правеха всичко възможно да заличат всяка форма на диалог между лявото и дясното, защото прекрасно знаеха, че ако той стане възможен, Бойко Борисов ще остане в историята. Днес, когато това се случи, виждаме, че ГЕРБ не просто останаха в опозиция, а останаха заложник на мрачното минало. Въпреки че там буквално няма какво да се отбранява.

За кое да се бориш? За източването на пари от магистралите? За дрийм-тиймовете ли? За кръга от партийни фирми, които изсмукваха ББР? За похитените и пленени медии? За честта на Мата Хари и снимките на похъркващия премиер? За кюлчетата в чекмеджето и пистолета на шкафчето? Но това е техен избор. Те сами са решили да бъдат камикадзета.

Всъщност, вероятно има и друга причина решението по аферата "Генов" да не получи чак толкова голямо обществено внимание. За първи път от много време насам България отказа да се дави във въпросите за историята и се опита да си начертае някакъв път към различно бъдеще. Видях, че много хора виждат в идеята за ново правителство символичен край на прехода. Защото този път четири толкова различни партии успяха да се разберат, че задача номер 1 е създаването на различна обществена среда. След нея споровете ляво-дясно пак ще бъдат актуални, интересни, напрегнати и яростни, пак ще има политически битки, скандали и свади, но България днес трябва да изстърже остатъците от корпоративната държава на Борисов. Защото, когато срещу теб стои хунта, нейното премахване е национално усилие. Политическите разграничения важат за демократична ситуация. Когато демокрацията е полумъртва от толкова много схеми, арогантност, корупция и произвол, е необходим дори и съюз на противоположностите.

А направи ли ви впечатление колко много пъти медиите се опитваха да хиперболизират различията между партиите в усилията за съставяне на кабинет? Това бяха последните гърчове на отиващата си власт. Последен опит за провал на всяко усилие за нещо различно, за промяна в това, което получихме като мрачно наследство. Това, че не стана, вероятно е знак, че паметниците у нас могат да си отдъхнат.

Това не означава, че останки от миналото като Генов и сие няма пак да се опитват да си пробиват път към медиите със своите нещастни пърформанси, но със сигурност е знак, че нещо в основния блокиращ механизъм за развитието на България вече е променено. Заради това десните блогъри напоследък са доста нещастни. А това е добра новина в отиващата мрачна, непредвидима, хаотична и буреносна 2021 година.

Паметник на съветските воини в Добрич 

Паметник на Петър Абаджиев в Пловдив