Посоките за развитие на ЕС са две

ЛЮБОМИР КЮЧУКОВ е дипломат от кариерата. Завършил е Московския държавен институт за международни отношения, специализирал в Джорджтаунския университет във Вашингтон. Бил е главен съветник в Съвета по европейска интеграция на МС (1996-1997 г.), член на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция при президента на България (2001-2005 г.), зам.-министър на външните работи (2005-2009 г.), посланик на България в Лондон (2009-2012 г.). В момента е директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.



"Предстои тежък период на напрежение в отношенията на Турция с Европа, а положението на България е изключително сложно и деликатно"

"Българското общество е по-скоро наблюдател в дебата за бъдещето на ЕС"

"Президентът Радев дава заявка, че България отново ще има външна политика"

- Кой от изброените в Бялата книга на Юнкер сценарии за развитието на Евросъюза смятате за най-вероятен за изпълнение предвид динамиката на събитията в общността? И кой от тях е най-добрият? Лидерите на Германия, Франция, Италия и Испания открито искат Европа на няколко скорости...
- Сценариите за бъдещето на ЕС са пет, но те спокойно можеха да бъдат 15 или дори 55 - защото нито един сценарий не може да обхване детайлите и нюансите в развитието на такава сложна и многопластова структура като ЕС. По-важното тук е, че посоките са само две, и това определя реалния избор, който трябва да направим. Едната е назад, към т.нар. "Европа на нациите", която се очертава по-скоро като Европа на национализмите (аналогиите винаги са много условни, но този път би ни върнал като начин на мислене в началото на миналия век, преди Първата световна война, в един континент, разтърсван от конфликти и вражди между държавите). Втората е продължаващо развитие на интеграционните процеси с всички трудности, които ще трябва да се преодоляват.
Появата на самата Бяла книга на Юнкер е определено позитивен факт: тя очертава наличните нагласи сред страните - членки на ЕС, активизира един доста позакъснял дебат, прави опит да го извади от елитарно-експертния му характер и да предизвика по-широко гражданско участие. Същевременно заявлението на четиримата лидери буквално дни след появата на Бялата книга в полза на варианта, условно наречен "Европа на различните скорости", по-скоро е с обратен знак - затваря дебата, преди още той да се е състоял, и създава усещането за предрешеност на избора. Което до голяма степен подсказва и как биха се взимали решенията, ако действително в ЕС институционално се оформят ядро и периферия.
Европа на многото скорости е опит да се запази конструкцията, т.е. самият ЕС - но до голяма степен за сметка на компромиси със съдържанието. Този подход решава въпроса с преминаване на ЕС през сегашната криза и овладяване на центробежните тенденции, но залага проблеми с идентичността на съюза в бъдеще. Аз наричам този процес "бягство на богатите": първо Великобритания гласува за напускане на ЕС, а сега се очертава тенденция няколко държави да се опитат да напуснат заедно с ЕС, т.е. да вземат със себе си и да запазят в един по-тесен кръг автентичния съюз, оставяйки на останалите една по-хлабава периферия. При това, когато става дума, че присъединяването към "ядрото" ще бъде въпрос на желание, не следва да се пропуска обстоятелството, че това желание има два компонента: дали желаеш и дали си желан - а практиката с кандидатстването ни в Шенген показва, че вторият е не по-малко важен от първия. Иначе казано, идеята за Европа на многото скорости е своеобразен опит да се тръгне едновременно и в двете посоки и ще доведе до парцелиране на съюза, като същевременно ЕС де факто изоставя един от основните си принципи - този на солидарността. А солидарността не е благотворителност, а инвестиция в общата стабилност - при продължаващо разширяване на разликите в жизненото равнище между отделните страни и региони рано или късно цялата конструкция ще се дебалансира и дестабилизира.
- Свидетели сме на редица прегрупирания в рамките на ЕС - например Вишеградската четворка. Не са ли групите по интереси някакъв вариант за оцеляването на европейския проект?
- Групирането на отделните страни по териториален признак и по линия на отделни интереси е достатъчно честа и логична практика. Има развити мрежи на сътрудничество в рамките на Балтийския регион, в Средиземноморието, по река Дунав и т.н. ЕС дори разработи концепцията за европейските макрорегиони, която на практическо ниво да отговори на стремежа към регионално взаимодействие. Но този процес е коренно различен от институционалното обособяване на различни нива на интеграция. От тази гледна точка преди време двамата с бившия външен министър Соломон Паси лансирахме идеята за създаване на "Балкански Вишеград", т.е. координация и сътрудничество на петте страни - членки на ЕС, от региона с оглед по-доброто представителство и защита на техните интереси.
- Все повече гласове се чуват за това, че сътрудничеството в ЕС трябва да е в по-малко сфери, но по-ефективно. Как гледате на този вариант?
- За мен бъдещето на Европа лежи в по-нататъшното развитие и задълбочаване на интеграцията - при задължително съхраняване на нейните основни компоненти: като общоевропейски проект, като обединение за запазване мира на континента и осигуряване просперитета на гражданите. С други думи, водещо е преди всичко съхраняването на "заедността" на ЕС - като същевременно т. нар. "разширено сътрудничество", позволяващо на минимум 9 страни от ЕС да развиват сътрудничеството и интеграцията си в сфери от общ интерес, дава възможност да се избягва блокирането на процесите от една или няколко държави в съдържателен план, без същевременно да се институционализират вътрешните разделения.
- Къде е България в дебата за бъдещето на ЕС?
- Дискусията у нас до голяма степен е приглушена и партизирана, като обществото е по-скоро наблюдател. Ние все още като че ли не успяваме да преодолеем нагласата си, че ЕС са те, а не ние. Впрочем евроинтеграцията се оказа доста по-лесно реализуема на държавно равнище, отколкото в съзнанието на хората: термини като "Изток" и "Запад" и досега отразяват разделението, което остава, и начина ни на мислене един за друг. Както определени исторически комплекси, така и институционалният натиск по линия на продължаващия цяло десетилетие механизъм за сътрудничество и контрол до голяма степен доведоха до ситуацията, в която българските представители нерядко по-скоро присъстват, отколкото участват във взимането на решения. От друга страна, в политическите позиции често надделява междупартийното противопоставяне, а не националният интерес (типичен пример за това е започналият дебат за бъдещето на ЕС, където аргументите бързо бяха изместени от инерцията на взаимното отрицание и темата попадна в предизборната конфронтационна матрица). Същевременно обществото като цяло губи доверие в политическото представителство, оттам и във възможностите реално да влияе върху процесите и решенията не само на общоевропейско, но дори и на национално ниво. Впрочем това са процеси, характерни за цяла Европа, генериращи популистки и крайнодесни тенденции в редица страни.
- Неотдавна френският посланик в София ни нарече мрънкаща периферия, като впоследствие доста неумело опита да позамаже думите си. Сами ли сме си виновни за тази позиция, или "началниците" по борисовски ни я отреждат?
- За съжаление България има достатъчно дълъг списък от неуместни посланически заявления и действия през последните близо три десетилетия - като се започне от участието в първите политически митинги след промяната. Проблемът обаче е най-вече при нас. Защото в българското публично и медийно пространство често от чуждестранните дипломати се очаква, даже настоява, за мнение по чисто вътрешнополитически въпроси, което издава липса на самочувствие. Затова и нерядко истината се легитимира, когато дойде отвън - независимо дали това е Брюксел, Вашингтон или Москва. Практиката ми като дипломат нееднократно е потвърждавала, че и в ЕС, и в НАТО, и от страна на САЩ и на Русия се приема с уважение наличието и отстояването на собствена външнополитическа позиция.
През последните два месеца президентът Радев дава заявка, че България отново ще има външна политика (и това съвсем не означава конфронтация, а достойно поведение и равноправно партньорство). Надявам се, че това ще намери отражение и в публичното поведение вътре в страната.
- Повод за Бялата книга на Юнкер е и "Брекзит"-ът. Кои са основните предизвикателства, с които ще се сблъскат двете преговарящи страни - ЕС и Лондон?
- Основното предизвикателство, свързано с "Брекзит", ще бъде как да се предотвратят два процеса на разпад: на национално ниво - как да се съхранят Великобритания и Обединеното кралство, иначе казано - как да се предотврати евентуалното напускане на Шотландия, респективно на Северна Ирландия; и на международно равнище - как да се избегне ефектът на доминото и Обединеното кралство да не бъде последвано и от други страни. Като всичко това ще се развива на фона на едно състояние на дълбока латентна несигурност - на ниво общества. В рамките на самите преговори Великобритания логично ще се стреми да запази всички предимства на евроинтеграцията (преди всичко достъпа до общия пазар), като се освободи от част от ангажиментите (на първо място - свободното движение на работна ръка). За ЕС най-важно ще бъде да не се създават прецеденти и пробойни в общите политики и позиции и да не се допусне вътрешно разединение между страните членки по отделни теми. Естествено, че съществен проблем ще бъде и "цената на развода" - вече се появиха анонси за взаимни претенции: в Брюксел се говори за 60 милиарда евро, които Великобритания трябва да доплати. Времевият фактор също може да окаже съществено влияние върху съдържанието на преговорите, доколкото отсега изглежда ясно, че предвиденият двугодишен период може да се окаже прекалено кратък.
- Пред ЕС стои и друг проблем - напрежението с Турция. Анкара пък удобно държи в ръцете си Европа с мигрантското споразумение. Докъде може да стигне конфронтацията и какви биха били евентуалните последици от нея?
- Парадоксално, но след началото на преговорите за присъединяване на Турция към ЕС през 2005 г. започна процес на взаимно отдалечаване. Във все повече европейски страни членството на Турция в ЕС изглежда нежелано, а в самата Турция подкрепата за присъединяване също драстично спада. Процесите в Турция са в посока на засилващ се авторитаризъм и настъпление срещу основни демократични права и свободи, консолидация на нацията на основата на национализма, плъзгане към ислямизация. Същевременно геополитическата роля на Турция нараства - като резултат от войната в Сирия и конфликтите в Близкия изток, както и поради конфронтацията на ЕС с Русия и сложните отношения с Иран, което дава допълнителна възможност за търсене на съюзници и пространство за маневри на турската външна политика. Турция експлоатира значението си за Европа като бариера срещу преливането на нестабилност от Близкия изток и фактор за овладяване на бежанската криза и се насочи към значителна външнополитическа експанзия - включително и чрез трансфер на турски национализъм на територията на европейските страни. ЕС няма интерес от навлизане в конфронтационна спирала с Турция, но също така не може да си позволи да остави без последствия опитите на турската държава за директно влияние върху европейските общества. Очевидно предстои достатъчно тежък период на напрежение в отношенията на Турция с Европа, където положението на България е изключително сложно и деликатно. България най-малко има интерес от конфронтация с Турция, но предприема и очевидно ще продължи при нужда да предприема действия срещу турската намеса в страната.
- Очаквахте ли подобен резултат на изборите в Холандия?
- Основната интрига на изборите в Холандия беше не кой ще управлява, а кой ще победи - защото беше ясно, че дори и националистическата, антимигрантска и антиислямска Партия на свободата да победи, тя няма да намери партньори за коалиция. Значението на холандските избори, които по принцип не предизвикват сериозно вълнение в Европа, този път бе свързано с два фактора: първият, ще успее ли все пак една екстремистка дясна партия да спечели национални парламентарни избори; вторият - как ще се отрази върху изборите кризата в отношенията с Турция. Въпреки че Партията на свободата не спечели изборите, тя значително засили парламентарното си представителство и би било твърде прибързано да се прави изводът, че след загубата на националистическия кандидат в Австрия в края на миналата година и сегашния резултат в Холандия националистическата и популистка вълна в Европа просто тихомълком ще се оттече.
- Предвид резултата в Холандия какви са предвижданията ви за изхода от изборите във Франция? Ще разтърси ли Европа?
- След вота в Холандия президентските избори във Франция заедно с парламентарните в Германия са разглеждани като тест за настроенията в Европа като цяло. На този етап по-скоро не може да се очаква крайната десница да направи своя управленски пробив в лицето на Марин льо Пен във Франция, още по-малко пък Алтернатива за Германия да получи решаващи позиции след изборите - въпреки че очевидно тази формация ще си осигури едно стабилно парламентарно представителство. Тук големият проблем е, че този тип партии профитират върху реалните проблеми и страхове на гражданите, предлагайки лесни решения, докато традиционните политически партии от левия и десния център се разглеждат като част от статуквото, респективно като част от проблема, а не от неговото решение. От друга страна, сътрудничеството между левицата и десницата (каквото наблюдаваме от години в германското правителство и каквото се очаква на френските избори, за да не се допусне изборът на Льо Пен) освобождава огромно политическо пространство за екстремни формации, основно вдясно от политическия център. Нещо повече, наблюдава се цялостно изместване на традиционните дясноцентристки партии в Европа по-надясно, за да ограничат изтичането на гласоподаватели към крайната десница, а традиционната левица губи идейни ориентири под натиска на мигрантската криза, опитвайки се да бъде лява у дома, но да отстоява ограничителни политики навън. С други думи, докато Европа, а и светът като цяло не намерят своите нови икономически и социални баланси, загубени под натиска на обективните глобализационни процеси и нарастващото неравенство, то трусовете вероятно ще бъдат неотменна част от развитието през близките години.

Проевропейско шествие в центъра на Берлин. "Твърде прибързано е да се прави изводът, че след загубата на националистическия кандидат в Австрия в края на миналата година и сегашния резултат в Холандия националистическата и популистката вълна в Европа просто тихомълком ще се оттече", смята Кючуков

"Заявлението на четиримата лидери (на Италия, Испания, Германия и Франция - бел. ред.) буквално дни след появата на Бялата книга в полза на варианта, условно наречен "Европа на различните скорости", създава усещането за предрешеност на избора. Което до голяма степен подсказва и как биха се взимали решенията, ако действително в ЕС институционално се оформят ядро и периферия", казва Любомир Кючуков

Снимки БГНЕС