Постоянството е по-важно от късмета, твърди Анджела Дъкуърт в книгата си "Хъс"

Защо талантливи хора често не успяват да развият потенциала си, докато други, много по-малко надарени от тях, постигат изумителни неща? Тайната на забележителните постижения - не само в бизнеса и спорта, но и в личния живот, не е дарбата, а особена комбинация от отдаденост и постоянство. С една дума: хъс. В книгата "Хъс" (изд. "Изток-Запад"), превърнала се в международен бестселър, психоложката Анджела Дъкуърт описва различен поглед към успеха. Дъщеря на учен, който често отбелязвал отсъствието на "гениалност" у нея, Дъкуърт опровергава баща си, ставайки един от най-известните специалисти в своята област. Успехът, твърди тя, не се дължи на "талант", а на силата на характера и упоритостта. В книгата тя ни води на истинско пътешествие: при кадети от "Уест Пойнт", при учители, работещи в трудни условия, при деца от Националното състезание по правопис... Ще се срещнем с  изпълнителния директор на "Джей Пи Морган Чейс", с прочут карикатурист на "Ню Йоркър", с треньора на "Сиатъл Сийхоукс" и с много други, за да научим тайната на успеха. Ще разберем, че усилието струва повече от дарбата, а постоянството е по-важно от късмета.

АНДЖЕЛА ДЪКУЪРТ е професор по психология към Университета на Пенсилвания и носителка на наградата "Макартър" за 2013 г. Във фокуса на изследванията й е способността ни за хъс и други качества, въз основа на които можем да прогнозираме успеха. Тя е бивша учителка по математика в прогимназиален и гимназиален курс. Наскоро създаде "Лаборатория за изследване на характера", чиято мисия е да развива научните изследвания и добрите практики при култивирането на детския характер. Публикуваме откъс от книгата й, предоставен от издателство "Изток-Запад".

В детството си чувах думата гений много често. Всеки път баща ми беше човекът, който я произнасяше. Той обичаше да казва просто така, между другото: "Нали знаеш, че не си гений!" Тази фраза прокънтяваше неканена по средата на семейната вечеря, по време на паузата за реклами по телевизията или след като той вече се бе отпуснал на дивана с вестник в ръка.

Не помня как отговарях. Може би съм се преструвала, че не чувам. Разсъжденията на баща ми често се отклоняваха към гения, таланта и дали някой е нещо повече от друг като човек. Вълнуваше се и от въпроса колко е умен самият той. Колко е умно семейството му. Не само аз бях проблем. Брат ми и сестра ми също не бяха гении. По неговите критерии никой от нас нямаше шанс да стане Айнщайн. И очевидно това беше голямото му разочарование. Баща ми се тревожеше, че тази наша интелектуална недостатъчност ще ни попречи да успеем в живота. 

Преди две години имах огромното щастие да получа наградата "Макартър", наричана често "наградата на гениите". За нея не се кандидатства и няма номинации. Тайна комисия, в която членуват най-добрите експерти от съответната сфера, преценява кой има значими и иновативни постижения. 

Когато получих неочакваното обаждане с тази новина, първата ми реакция бе на благодарност и удивление. Тогава се замислих за баща ми и неговите редовни диагнози на интелектуалния ми потенциал. Той не беше сгрешил; не спечелих "Макартър", защото съм невероятно по-умна от колегите ми психолози. Но той беше дал правилен отговор ("Не, тя не е гений") на погрешно поставен въпрос ("Дали тя е гений?"). 

Между това обаждане и официалното връчване на наградата имаше около месец. Беше ми забранено да казвам на близките си, с изключение на съпруга ми. Така имах време да обмисля иронията на ситуацията. Момиче, на което постоянно са казвали, че не е гений, в крайна сметка получава награда, която свидетелства тъкмо за обратното. Наградата пък от своя страна е тъкмо за откритието й, че постиженията ни зависят повече от страстта и постоянството, които влагаме в делата си, отколкото от вродения ни талант. До този момент това момиче вече има куп степени от различни доста престижни университети, но пък в трети клас не е успяло да издържи теста, за да влезе в програмата за талантливи и надарени деца. Родителите му са имигранти от Китай, но то не е било индоктринирано в идеологията, че тежкият труд е нашето единствено земно спасение. Противно на стереотипа, то не може да изсвири и една нота на пиано или цигулка. 

Сутринта, в която наградата бе обявена, посетих родителите си. Те, както и безбройните ми "лели", вече знаеха новината и се надпреварваха да се обаждат, за да ме поздравят. Накрая, когато телефонът спря да звъни, баща ми се обърна към мен и каза: "Гордея се с теб." Имаше много неща, които исках да му кажа, но просто отвърнах: "Благодаря, тате".

Нямаше смисъл да се ровим в миналото. Знаех, че всъщност той винаги е бил горд с мен. Но някаква част от мен все пак искаше да се върне към малкото момиче от онова време. Исках то да може да каже на баща си нещата, които знаеше сега. Например: "Татко, ти казваш, че не съм гений. Аз няма да споря. Познаваш мнозина, които са далеч по-умни от мен." Представих си как той кима с трезво разбиране. 

"Но нека ти кажа още нещо. Ще порасна и ще обожавам работата си толкова, колкото и ти обичаш своята. Няма да имам просто работа, ще имам призвание. Ще усещам предизвикателството му всеки ден. И когато се провалям, ще се изправям и ще продължавам. Може да не съм най-умната, но ще се стремя да бъда най-отдадената."

След всички тези години имам и научни свидетелства в полза на тази теза. Освен това знам, че хъсът е променливо качество, а не нещо фиксирано, и изследователската ми работа ми е показала техники, чрез които то може да бъде култивирано. 

Тази книга обобщава всичко, което научих за тази способност. Когато завърших ръкописа, посетих баща ми. В продължение на няколко дни му я четох, глава по глава. През последното десетилетие той водеше трудна битка с болестта на Паркинсон и не съм сигурна колко от прочетеното наистина разбра. Но изглеждаше сякаш слуша внимателно. Когато приключих, ме погледна. И след миг, който ми се стори цяла вечност, кимна. След това се усмихна.