Православието и българският език

Румен СТОЯНОВ

Истина двуделна и двуединна: ибо не друго, а Православната Вяра и обездържавената ни словесност бяха основните, решаващи крепители/съхранители на българщината в едва полухилядолетното културно (тъй де) турско присъствие. Това обстоятелство принадлежи не само на миналото, а придобива особена важност в настоящите демокретенясали времена: езикът нам насущний е целенасочено и неотстъпно тъпкан с чуждици излишници, речено в кратце и со ядно кротце поангличанван, сиреч нагло, стръвно и безмилостно разбългаряван. Прочее явление никак малозначно, безобидно: в старобългарския, език означава и народ, тъй яка, същностна е взаимообосновката, взаимообвръзката между народността и говора ни: нека чуя, видя с какви думи боравиш, па ще ти река ти какъв си. Неоспоримо: сме това, което словом изразяваме. Та някой някъде съвсем не приятел наш, отлично знае тая съдбовна зависимост и усърдно, лукаво, коварно я в своя полза изопачава. И то с наше пряко - ради прекалено безгрижие, плиткоумие, равнодушие, предоверчивост - съучастие в дейност крещящо противобългарска. Бидейки Православната Църква Майка от века памти доказана, изстрадана върховна пазителка на българското, възниква от само себе си питането: какво трябва да правим относно това горестно покушение срещу речта ни, което бива неозаптимо извършвано чрез изхвърляне от употреба на отечествени думи. 
С печал ще въведа новиците моици слова: езикоблудство, езикоблудски, езикоблуд, езикоблудничество, езикоблудник, езикоблудница, езикоблуднически, езикоблудствам, езикоблудстващ, тъй като няма как другояче да назова ставащото. Примери колко щеш и не щеш: ти, а и милиони тебесходни тукашняци, отдавна предпочиташ ситуация, зер безпардонно си прокудил нейната съответка положение. Тъй постъпвате с растящ куп вносотии като генерирам вместо пораждам; комуникирам, а не общувам; колаборирам наместо сътруднича; визия, не виждане и още стотици други от них производни, теб зловидят се дядово/бабини, бащино/майчини буквопостроения от рода на привлекателен, възлюбил си атрактивен и прочие с теб разобличително и все по-дълго многоточие.
Някой ще ми отвърне (то на какво човеци не противостоят, дори на Самсите Отец, Син, Дух Свети) чак пък, тоя прекалява. Но вмисли: дали ще те заченат българи или не, решаваш го не ти, а Всеповелителят, съвсем същото важи за говора, който след около петия месец ще чуваш още в майчината утроба: свише ти се повелява каква да бъде по пред/рождение твоята реч. В безкрайната Си милост Бог ни е дал право на избор и ти наумясваш собственолично да мърхолевиш, цапаш, мърсиш, цапотиш с навляци нея, възложена ти от Него. Ако приемаме, че за нас, българите, езикът български е свещен, ти го скверниш. Иначе си парче родолюбец, туй св. св. Кирил и Методий, о. Паисий, Дякона Игнатий, Ботев, Вазов и тъй нататък ги върло тачиш, но, но, но: твоето родолюбство напълно изключва как и какво говориш. Преценен от гледище на онуй непреходно в своя укор "О, неразумний и юроде, поради что ся срамиш", ти попадаш точно между срамещите се: избягваш отечествени слова.
Въз основа на горе изложеното, позволявам си да твърдя: сред множеството изисквания към людете православни е и да обгрижваме изказността си. Не преигравам: Църквата Майка второ хилядолетие варди езика нам насущний, а ти щом немариш към него, вършиш го и спрямо Нея. Четейки православни писания, моя скромност черпя богословски послания, обаче те са ми тоже благодатна опора, отдих, свеж въздух, отпор срещу хлуещия порой блатясващи ни чуждици. А и подтик да им се опълчвам, като ги отхвърлям и създавам нови думи.
В тая борба за чистота на словото особено голяма е отговорността на духовниците: най-вече защото са преки разпространители на Православието, а то е съдбовно преплетено с опазване на Вярата, която за нас е по изказност и предание  неотменимо българска. Иноци, дякони, свещеници, архиереи ползват непоангличанени, сиреч непокварени източници, което неизбежимо ги подхранва с, осъзната или не, устойчивост против настоящето обезбългаряване. Ала при сегашния външен наплив тя не е достатъчна: Божиите служители трябва да бъдат съвсем на ясно досежно зловредността му и да отбягват вносотии както в проповеди, словоизкази, така и в ежедневния бит. Редно е всеки православен да се запита: от кои съм аз, мигар словоблудник, ако ще би неволен? Участвам ли, без да ща, в разбългаряването ни? Мога ли нещо да направя, та да ми е чиста съвестта, какво е то, върша ли го, ако не, защо?
Бог напред и ние след Него.