Правото на публиката

Славата почти винаги е съпроводена от елементи на циклична скандалност, придружена от перманентни дрязги и стряскащо дежа вю. Именно такива асоциации навява непресъхващият извор на недоразумения, свързани пряко или косвено с авторското право у нас. Нагледали сме се на какво ли не. Ту някои композитори забраняват на певците да изпълняват техни песни, ту продуценти съдят водещи, купени от други телевизии, че са откраднали оригиналната идея за някое предаване, ту обявяват война на сайтове за видеосподеляне, като не желаят хитови парчета свободно да фигурират в интернет пространството, и т.н., и т.н. А един от последните скандали, касаещ тази извечна тема, е свързан с обвиненията в плагиатство на Кристиан Талев (Криско).
Всяка от тези, а и много други подобни разпри, свързани с интелектуалната собственост, предизвиква, уви, единствено шумотевица. Без да успее да намери що-годе цивилизован изход от безкрайния лабиринт на казусите, свързани с мистичното авторско право. А и самото название, познато на всички, но разбираемо в пълния му смисъл от малцина, е не съвсем коректно. Защото авторското право всъщност е посветено на ситуациите, когато някой нещо някъде копира или не копира, изпълнява или не изпълнява, цитира или не цитира първоизточника, присвоява или не чужди идеи и творби, и в крайна сметка - плаща или не плаща за това.
Оказа се обаче, че набеденият за крадец Криско все пак си е платил, пардон - чинно си е купил (при това със сигурност - не за стотинки!) правото да използва определен инструментал. Напук на нападките, парчето "Хората говорят", инспирирано именно от недоброжелателното отношение към младия музикант и продуцент, се превърна в поредния суперхит. И доказа, че всъщност смисълът на произведението и правото му да се хареса или да не се хареса в повечето случаи може да бъде намерен не толкова у автора, колкото у публиката.