Празник на поезията '2011

Георги КОНСТАНТИНОВ е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 30 книги с поезия, сред които "Една усмивка ми е столица" (1967), "Неграмотно сърце" (1978), "Общителен самотник" (1982), "Обичам те дотук" (1992- 2003), "Дърво и птица" (1999), "Вечерна дъга" (2007), "Любовно разписание" (2007-2008) и др.
Автор е и на книги за деца. Неговият роман "Туфо рижият пират" е издаден и на френски, немски, руски, украински, казахски и полски.
Носител е на национални и международни награди за поезия. Почетен гражданин е на Плевен.
Председател на Българския П.Е.Н. -център и директор на сп. "Пламък".

 

           
Без да се намразя
                                
Искам да живея дълго -
без да остарея.
Свойте кратки дни и нощи
в дълъг път да слея.

Ако лош късмет ме срещне
в този път безкраен,
само мракът да ме вижда
злобен и отчаян.

А когато ме споходи
миг щастлив и бляскав,
даже птиците небесни
да ми ръкопляскат.

В злото да не търся злато
(сребърници - също).
И с умора да посолвам
своя хляб насъщен.

Не с лъжци да се надлъгвам
и от страх да лазя.
Искам да живея дълго -

без да се намразя.



Вечерен връх

            На Константинос Марицас

Внезапно пътят
се превърна на пътека.
А тънката пътека
се разплете на следи.
Гората се разпръсна на дървета.
И планината
се разпадна на звезди.
Така
голямото изкачване
завърши.
Ти си на върха.
Но няма смисъл
да ликуваш дълго.
А спомни си онзи
мъдър глас отново:
"От върха
всичките посоки водят
единствено
надолу."



Есенно врабче

Лети дъждът.
А птиците треперят
във своите измокрени гнезда.
В простора,
пълен със крила довчера,
сега лети небесната вода.
И мисълта ми днес
едва-едва потрепва
в стъмения от сиви капки ден.
Но в миг
едно врабче
изхвръкна към небето.
И ето че се чувствам окрилен.
И литва мойта мисъл.
Дребничка такава.
Със смели врабчови крила...
Кураж, врабче! Животът продължава!
Сега сме двама
в сивата мъгла!

Всичко на всичко

След делнични битки и наивни мечти,
всичко на всичко -
остана ми ти.

След пътища, гари и безпътна степ
всичко на всичко -
стигнах до теб.

След бягащи шансове и стопени пари,
всичко на всичко -
аз плюс ти.

Каква равносметка в прагматичния свят!
Всичко на всичко -
с теб съм богат.

Ръката ти стискам  като фиш печеливш.
Всичко на всичко -
двойно съм жив.

И друго не търся сред пейзажа студен:
всичко на всичко -
да си до мен.

Късна багра

Крайпътните дървета жълтеят под дъжда.
Но тази късна багра не виждаме еднакво.
Ти казваш, че това е есенна ръжда.
Аз гледката сравнявам
с цвета на мокро злато.

Май доста романтично на всичко гледам аз.
А в твоя поглед, мила, пак ръжда тъмнее.
С цвета на късно злато е любовта във нас.
Не казвай, че ръждата
тъмнее и по нея.

Нали сме заедно? Вън златните листа
ще мигат под дъжда, ще шушнат непонятно.
А ние ще мълчим, разбрали мъдростта,
че нашето мълчание
е също с цвят на злато.

Бръмбар

Даже бижутер
едва ли ще усети
колко рядка скъпоценност
е това -
виолетов бръмбар
като диамант просветва
в лятната
повяхнала трева.

Като закъсняло влюбване
това е.
Между нас, сред сухата трева,
влюбен бръмбар
бръмка и сияе.
Колко рядка скъпоценност
е това!

Любов от пръв поглед

Не зная дали
любовта е вечна,
но винаги
има светло начало.
Любов от пръв поглед.
Любов от първа чаша.
Любов от първо "ало".
Как се казвате?
Ще се видим ли пак?
Мога ли да взема
номера на джиесема?
Ще чакам! Ало!

Романтично начало.
И край необясним?
Влюбваш се
в непознат.
Намразваш
любим.

Мерси за късмета

Крадци в лимузини.
Мафиотска управа.
Съдебни абсурди.
Улична дрога.
Не ми се живее в такава държава.
А в друга държава да бъда - не мога.

Не мога без Витоша
в моя прозорец.
Без звук на камбана от черквата близка.
Без чашата вино
с обичани хора.
И даже кавгата отвън ще ми липсва...

Но как да си плащам
парното, тока
и как да се храня с речи-ментета?
Е, трябва да гледам на себе си
по-нашироко:
в Европа живея! Мерси за късмета!

Мерси за късмета,
за грижата висша.
Навярно в глобален проект се намирам:
напълно ограбен,
свободeн да дишам.

И в болна държава -
да не умирам.

Селска панихида

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче.
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.

А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата -
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.

Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен.
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.

Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело.
А ние?
Доколко живи сме и ние?

Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..

Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.

 *
*  *

Когато падна,
се хващам за земята -
за Дунавската равнина.
За Балканския полуостров.
За континента Европа.
За планетата Земя.

Държа се и знам:
по-ниско от земната пръст
и да искам -
не мога да падна.

Имам само
една възможност -
да се вдигна
и да поема
нагоре.


(Из подготвената за печат книга "Врана в снега")