Прегръдка до задушаване

Романтичната любов на медиите към кабинета има много проявления. Кабинетът и медиите са в толкова възторжена и силна прегръдка, че задушаването и липсата на въздух е неизбежен страничен ефект на страстта. И заради това медиите компенсират с една палава смелост, когато трябва да громят опозицията. Всичките запаси от ирония, сарказъм, черен хумор и сардонични шегички са запазени за тази нещастна опозиция, която е имала наглостта да даде признаци на политически живот.
"Стотици хора се събраха на червен протест в центъра на София", обявиха първоначално от една телевизия. После демократично вдигнаха бройката на протеста на БСП до "няколко хиляди" души, намеквайки, че няма как да са били повече от 1500 на площада.
Вестниците също решиха да упражнят интелектуалната си ирония върху осмелилите се да заявят позиция срещу Бойко Борисов. Един от тях изчисли, че средната възраст на протестиращите била 69 години. Все едно репортерите на газетата не са имали друга задача, освен да обикалят и да разпитват хората за възрастта им, за да се получи ироничната калкулация.
Творческото въображение на медиите, като всеки влюбен вероятно, също не познава граници за своето развитие. Дали чрез снимка, която намеква, че на площада са се събрали единствено разлютени старци, дали чрез безкрайно описание на хората, на които им е станало лошо от жегата, начините за атака са много и до един тежко ехидни.
Държава, в която медиите са влюбени във властта, винаги стига до социална шизофрения. Защото ролите на добрите и лошите са рязко разменени, а хората нямат нито един канал, по който да изразят недоволството си. Ефектът е като трупащо се напрежение, което трябва да избие някъде. Парадоксът е, че ако един ден това настроение се прояви като бурен гняв, изведнъж ще се окаже, че медиите винаги са били на страната на народа, а не е така. В последните две години никак не е така.
Със своята странна позиция и зле прикрита любов към управлението има още един страничен дефект, който медиите успяха да насадят като разбиране. Днес повечето хора, когато излязат да протестират, като задължителен обществен ритуал започват да твърдят, че не искат партии да се възползват от това и протестите да бъдат политизирани. Това е все едно да кажеш, че не искаш хирург, когато имаш спукан апандисит. Партиите независимо от трайния скептицизъм, насаждан към тях, са единственият легитимен начин за участие в политиката. Няма демокрация, която да функционира по различен начин. И именно дните на протести са начините на гражданското общество да разговаря с партиите, да ги накара да поемат ангажименти към него и после да следи като детектив обещанията да бъдат изпълнени.
Да си мислиш, че можеш да минеш без партии, е много мрачно разбиране за света. Това е все едно да си въобразим, че любовта на медиите към властта е апотеоз на тяхната независимост.