Преходът - крачка напред или крачка назад

Проф. Пеню Михайлов

На този въпрос не може да се отговори с да и не. Нужни са определени разсъждения. Мненията са толкова разнородни, че не можем да не споменем някои от тях. Едни считат, че прогресът трябва да се оценява от гледна точка на типа на производствените отношения и равнището на производителните сили; други - от степента на модернизация на страната и новата технология; трети - от постигнатото социално благополучие и висок жизнен стандарт; четвърти - от съгласуване на общите и лични интереси.    Въпросът има и обратна страна - регрес, връщане на страната на по-ниско равнище на форми на икономическа организация на обществото и по-ниска степен на социално-икономическо и културно-историческо развитие. Но преди това всяка величава епоха е трагична, но трагичността днес е в липсата на величие.            

Значимостта на проблема

се подсилва и от членството ни в ЕС и състоялите се неотдавна парламентарни избори. Преходът на пръв поглед се оказа лесен за изучаване, но в действителност трудно уловим, неочаквано тайнствен и мистериозен. Най-трудно се обяснява онова, на което си съвременник. Преходът е пробив в системата, буфер между две зони (системи), съчетание на елементи от стара и нова система, на разнородни форми на производство, които нямат единна субстанция и единен произход. Той може да се разгледа в широк и в тесен смисъл на това понятие. В широк смисъл преход от едно състояние към друго, от нещо старо към нещо ново; в по-тесен е определен исторически отрязък от време, при който старата система се разрушава и трансформира в нова.
Старото се разрушава, преди новото да се утвърди, няма развитие, а връщане назад. Животът се оказа по-сложен, отколкото си представяме. Той не може да се вкара в схеми и шаблони, движението не винаги е праволинейно, възможно е да е крачка напред или назад. Проекцията на бъдещето не винаги  е правилно изградена, историята временно се отклонява от своя естествен път и сега наново се връща към него. Преход се извършва не само от по-развита към по-неразвита система, но и обратно. Историята трябва да се разглежда като "критическа история", да се изучава и преподава от онези, които искат да я разберат, а не да извращават и фалшифицират; истината да се основава на достоверността на фактите и събитията (Хегел). Субективната оценка да е в унисон с обективните критерии.
Много често се налага да се връщаме към миналото, но не да утвърждаваме извращенията му, а да извличаме поука от тях, или доколкото се връщаме към това старо, то трябва да бъде мяра за новото и задълбочаване на конкретното. Историята занапред ще отсейва по-точно правотата на една или друга теза. Когато варварите завладяват Римската империя, те не разрушиха обществения ред, а го преобразиха в нов, но ние не извличаме поука от историята.
Дали преходът е крачка напред или назад, по този въпрос няма единомислие. Ако приемем производителността на труда като висш и обективен критерии на функциониране на икономиката, България от развита се превърна в слаборазвита страна. Открояваме се с

най-нисък БВП на глава от населението

спрямо други страни в ЕС, стопанска и духовна разруха, влошен жизнен стандарт и индекс на човешко развитие, увеличена смъртност и влошено здравеопазване, ширеща се наркомания и проституция, отчаяност и социална апатия, размишления за смисъла на човешкия живот, ако това може да се нарече живот, превръщане на експлоатацията в обективен принцип на функционирането на икономиката. Възпроизвеждат се стари икономически системи, сляпо се копират недъзите на пазарната икономика, а не се извършва преход към икономическа система, която на основата на съвременни обективни икономически процеси предотвратява и тушира слабостите на предишната социално-икономическа определеност на системата - капитализма.                        Целта на прехода зависи от целите на обществото и критериите за оценка на неговия прогрес. Хората искат да знаят нашето бъдеще - близко и далечно, не само това, но и неговата социално-икономическа определеност. Движението, основано на принципа "проба-грешка", не може да бъде отправна точка на развитие. То трябва да бъде заменено с алтернативи, но не от рода на "Ние можем всичко, времето е наше". Нещо, което напомня древността - "Картаген трябва да бъде разрушен".   
Ние сме в ЕС, но евроинтеграцията не винаги е в интерес на националните интереси. Европа следва да бъде на гражданите и нациите, а не на крупния корпоративен капитал. В случая обаче това не е така. Оставаме с убеждението, че тя се придържа към словата на Макс Вебер: Западният капитализъм е уникален, съществува само в единствено число, другите страни не са в състояние да го изградят, да изучават и подражават, а в някои случаи да се сближават с него, но никога да се изравнят. Това в наше време се приема критично. "Не искаме да бъдем чужда колония" (В. Орбан), сегашният  икономически модел на ЕС да се отхвърли, нужно е да се отстояват националните интереси. Нашите политици в Брюксел не постъпват така, с поведението си поставят страната като страничен наблюдател и неоколониален придатък на метрополията, на центъра, т.е. допълваща икономика.
Ако изхождаме от типа на системата, т.е. от социално-икономическия строй и степента на прогрес на производителните сили в страната като висш и обективен критерий, по отношение на който всички други критерии са второстепенни и субективни, преходният период в исторически план е крачка назад, защото ни връща към

остаряла икономическа система

Основание за това са следните обстоятелства: първо, една реформа и стратегия има смисъл да се провежда, ако тя съзижда, а не разрушава; второ, разруха в икономиката, провеждането на структурни промени във вреда на хората; трето, снижени показатели на индекс на човешкото развитие - здравеопазване, образование, продължителност на живота, смъртност, социално благополучие и пр. С други думи, икономическата реформа има разрушителен характер. Оценена от тази страна, тя е крачка назад, за други - крачка напред, някои хора от нея реализираха несметни богатства.            Икономическата теория е длъжник на времето, тя не отговаря на неговите предизвикателства, занимава се с периферни въпроси, а не с такива въпроси, които засягат същността на системата - къде отиваме и към какво се стремим. Дали това, към което отиваме, е най-доброто за бъдещето на България? Глобалната цел на прехода включва три подцели: първо, създаване на пазарни институции; второ, микроикономическа стабилизация; трето, рационално използване на фискални, кредитно-парични механизми и максимално високо ефективна икономика. Тази задача е не само икономическа, но и политическа.
У нас целите на прехода са мъгляви и неопределени. Те следват чужди образци, схеми и шаблони, придават еднопосочност на динамиката, а тя е многопосочна, многовариантна и нелинейна. На хората трябва да се гарантира достоен живот, активно участие в демократичните процеси на управление, нравствени добродетели, справедливост, хуманност, социален ред и др. Слабост във вектора е, че той се налага от управляващия елит.                         Държавата действа така, както повеляват законите на системата. Не тя подчинява обществото на себе си, а то като съвкупност от частни собственици и корпоративни интереси я подчинява на себе си. В ход е друга теория - тази на просмукването. Тя обаче поради своята философия не може да бъде отправна точка за социален прогрес. Нейната същност се изразява в това: когато богатите забогатеят, тяхното богатство да се просмуква в по-долни пластове, и от тази гледна точка бедните забогатяват, отделя се по-голямо парче от баницата, нещо, което напомня пицата на Дянков.
Теорията за вменяване също не е основание за такова обяснение. На всеки фактор на производство се вменява (предписва) да присвоява такава част от дохода, която съответства на неговия принос. Тук обаче попадаме в парадокс: приносът на капитала в създаването на доход намалява, а присвояването се увеличава. В случая не се прави разлика между физическо участие на капитала в създаването на продукта и правото му да присвоява доход, те са две различни неща. Капиталът (собственикът) присвоява доход, без реално да участва в производството. Това обаче за работника не е така. За да получи доход, той трябва да се труди, а присвояването му не е пропорционално на приноса. В очите на двамата прогресът се разбира по различен начин.                               
Либерализмът е изчерпал

своите исторически възможности. Той не може да реши проблемите на съвременния свят. Пропастта между бедни и богати се задълбочава."Невидимата ръка" се оказа твърде мръсна и жестока, пренебрегва се държавното регулиране. "Природата не предпазва човека от увлечението на пагубни идеи и гибелни доктрини". Доктрината може да бъде съвременна, модерна, може да получи всеобщо признание, но с това да не бъде по-малко вредна за човешкото общество, на цивилизацията и изживяването" (Л. Ф. Мизес).     Вместо да изградим общество със социално ориентирана икономика, което да превъзмогне деформациите на предишната система, като съедини нейните положителни страни с тези на пазарната икономика и засили  държавното регулиране за предотвратяване недостатъците на пазара, ние разрушихме всичко ценно от предишната система.
Надеждите на хората за по-добър живот и демократични промени след 10 ноември 1989 г. бяха попарени. Управляващият елит не се оказа на висотата да оглави тези промени. Под прикрита форма на преход към пазарна икономика се установи власт на капитала, нямащ нищо общо с този на Запад. Социалната пропаст между бедни и богати обезцени конституционното равноправие на хората, а това е крачка назад в историческото развитие. Има сили в страната, които са заинтересовани от това. На източноевропейските страни се натрапва да приемат ценностите на западната система: социално-икономически строй, култура, идеология, морал. Да се заличи историческата памет, да се премахнат националните държави и те да станат население.