Пресечна точка

Те са "другите", "непонятните", "различните". Дори "опасните". Те са онези, които обикновено заобикаляме и отбягваме. Онези, от които несъзнателно или подсъзнателно се страхуваме. Когато ги видим до себе си, инстинктивно стискаме чантата или портфейла си. Заобикаляме техните квартали. Отбягваме ги на улицата, дори когато ни питат колко е часът, защото се страхуваме, че ще станем тяхна жертва.
Те обикновено са по онези медийни страници, на които пише за убийства, изнасилвания и кражби. Телевизионните камери шарят в домовете им за Банго Васил или когато купуват и продават булки. За тях се говори деперсонифицирано - в масовите представи са лошите, мръсните и мързеливите. Според официалната ни статистика са второто по големина малцинство в страната, най-необразованото, с най-високата безработица. Те са и "най-младото" малцинство, с най-високата раждаемост, с най-рано сключените бракове...
Можеше и да подминем фактите и притеснителните квалификации, ако не ставаше дума за България. Но точно за нея става въпрос. И за нашите роми. За които обикновено правим равносметка на 8 април, когато е международният им ден. Тогава и неправителствени организации, и държавни институции, и радетели на всякакви инициативи и каузи се надпреварват да обясняват кой какво е направил и как трудът му не е бил оценен. Държавата потрива ръце, казвайки, че си е свършила работата - има проекти, има програми, има средства, има Десетилетие на ромското включване... От другата страна неправителствените организации наливат масло в огъня, показвайки как държавата на практика е вдигнала ръце от проблема и е оставила всичко на произвола на съдбата. Самите роми не спират да се вайкат, че са дискриминирани, онеправдани, изоставени. Американският посланик Джеймс Уорлик тези дни пресметна, че сме загубили 370 млн. евро от това, че ромите в България не работят. И констатира, че те ставали част от престъпността, "без да искат"... Всеки със своята песен.
И докато умните се наумуват какво да правят с Филиповци и Столипиново, с Ямбол и Сливен, в Каварна ромите искат лифт до морето. При тях безработицата е едва 5% - цифра, за която и Европа, и Америка може само да завиждат. Значи можело, ще кажете? Може, но пак тук, в медиите, и за пореден път трябва да поставим въпросите: правилно и по предназначение ли се разпределят парите за ромите, не отиват ли на халос средства - за нови апартаменти и фамилни къщи, вместо за здравеопазване, образование и трудова заетост? Защо преди 30-40 години ромите бяха "включени" и "интегрирани", а днес не са? Какво стана с ангажиментите на държавата след демократичните промени? Не се ли оттегли тя постепенно от социалната си функция, оставяйки я частично в ръцете на бизнеса, неразвитото гражданско общество и на съвестта на политиците?
Пропуснатото трудно се наваксва. Както трудно се възприемат и съвети от външни хора за собствената държава. Темата е прекалено деликатна и твърде чувствителна, за да се облича единствено и само в цифри, квалификации или наивни обяснения. Рецепта няма. В многообразието е силата на обществото, а държавата има отговорността, механизмите и възможностите да реши проблемите и да изглади противоречията. Разбира се, ако тези, които я управляват, са в състояние да го сторят. И ако всички страни седнат на една маса и намерят пресечната точка. Толкова ли е трудно?