Президентски неволи

В България никога не е било лесно нито на опозицията, нито на управляващите. На президентите - също. На Росен Плевнелиев му се падна да оглави държавата в смутни времена. За нула време му се лепнаха къде без, къде с основание, различни прякори. Май всичко започна с онази злополучна конференция, на която Бойко Борисов "му бръкна в окото".
Може да се спори дали служебният кабинет, избран от Плевнелиев, бе най-доброто, което България заслужава. Той получи редкия шанс да състави правителство, та си спечели няколко допълнителни реда в бъдещите учебници по история. При всичките му слабости обаче, президентът опитва да се държи мъжката. Вярно, че бе публично освиркан, когато се появи при протестиращите през февруари, но поне излезе пред хората и техните справедливи искания. За сметка на повечето политически лидери, които се появяваха само сред агитките си. Друг е въпросът дали това не бе опит за яхване на протестната вълна.
Президентската идея за обществени дискусии по някои от най-наболелите теми също бе добра. Но отново се получи "българска работа" и трибуната бе завзета основно за дежурните луди. И естествено - модерните протестиращи. Какво друго може да се очаква в държавата на мрънкащите хора?
Плевнелиев се впусна в бясно танго с прословутото гражданско общество, а позицията му за евентуалните предсрочни избори все още е "една напред, две назад". И все пак вчера той призна, че измитането на политическата класа няма да превърне страната в оазис. Обеща и да се вслуша в добрите идеи на кабинета. Каза и нещо много важно - необходимо е в политиката да има последователност. Кога ли го прозря? По-интересното е дали смята да следи за последователност не само в президентските коледни балове и благотворителни инициативи, а и в дългосрочен аспект. Въпросът е дали е готов да признае добрите идеи на бившите си политически опоненти и способен ли е не само да не пречи, а и да им помага.