04 Декември 2020петък01:34 ч.

Свободата

При Ангел войвода българите са господари, а турците - рая

230 хайдушки чети водят борба срещу насилието, безчестието и изтреблението в годините на робството

/ брой: 74

автор:Йордан Василев

visibility 11195

Когато България пада под турско робство, народът е подложен на изтребление, насилие и безчестие. Единствените му защитници са хайдутите, които започват да действат от средата на ХV в. и водят борбата почти до Освобождението. През това време е имало над 230 чети начело с войводи - повече или по-малко известни. Тук възраждаме спомена за неколцина от тях.


Преданието за орлите, които засенчват слънцето

За историята неговото име е неизвестно. В една от обиколките ми в Троянския край обаче чух преданието за Васил хайдутин. Според старите хора, които ми го разказаха, то е много отдавнашно и се смята, че датира от ХV в. Турците вече са завладели българските земи. Под ятагана са паднали най-видните хора - боляри, военачалници, духовници, просветители, защото на поробителите им трябва покорна рая. Но ето че се намират и такива, които не се примиряват да бъдат роби на бейовете и агите. Един от тях е Васил.
Баща му бил стотник във войската на цар Иван Шишман. Съпровождал го в последния му поход, завършил трагично при крепостта Урвич. Младият стотник е един от малцината, успели да се спасят. С още няколко оцелели бойци се оттеглят в Балкана, където има колиби на дървари и козари. Там среща една мома и им се ражда син - Васил. Вече бившият стотник се прехранва с ловуване. Когато Васил пораства, започва да го учи да си служи с меч и лък и да поставя капани. Турците мислят, че в гъстите гори на Балкана няма хора, и те живеят бедно, но свободно. Обличат се в кожи, хранят се с козе мляко и сирене, с месо от убитите животни, и така минават годините.
При един лов Васил и баща му срещат група хора и ги разпитват - кои са, откъде са, как са попаднали в планината. Те им разказват, че тяхното село е нападнато от турците, за да взимат роби за пазарите, и те са от малцината, които са успели да избягат. В сърцето на вече стария стотник пламва гняв. Събира десетина ловци и напада робския керван. Успяват да избият турците и да освободят българите. В битката обаче дават жертви, една от които е бащата на Васил. И тогава синът става хайдутин. С оцелелите ловци и с някои от освободените българи създават чета, която да пази народа от насилията на поробителите.
Повече от 15 години тя е страшилище за турците в този край. Печели десетки битки с изпратените потери. Накрая беят на Троян организира отряд от 1500 души, за да се справи с хайдутите, които са не повече от 60. Васил разбира, че не може да излезе на открита битка с тях. Затова поставя капани, прави вълчи ями, примки и в тях загива почти половината от турския отряд!
Разярен, беят набира още 400 души и сам повежда голямата потеря. Хайдутите са принудени да се изтеглят все по-нагоре в Балкана. Изкачват се на един висок връх и правят укрепление от дървета и камъни. Когато турците стигат до него, са обсипани със стрели и копия. Много загиват, но и много остават. Щом слънцето огрява върха, турците тръгват в атака - няколкостотин срещу шепа оцелели хайдути. Още малко и ще се изкатерят до тях, за да ги посекат с ятаганите си. И тогава Васил и другарите му се хвърлят в бездната. Но вместо телата им да се разбият в скалите, те се превръщат в орли, които с крилата си... засенчват слънцето!
Оттогава този връх се нарича Васильов.

Кой не знае Чавдар войвода, кой не е слушал за него

Той е роден в някое от щипските села. Дружината му достига 300 души, байрактар е племенникът му Лалуш. Многобройните потери, изпратени да се справят с нея, са разбити. Пашата на София определя награда от 500 лири за главата на Чавдар войвода и 300 за Лалуш. Изпраща два бюлюка войска, към която се присъединяват много цивилни турци, защото всеки ламти за голямата награда. Всички обаче са разбити, много от тях - убити.
Два дни след това пашата изпраща хабер на Чавдар: "Ела да те направя бюлюкбашия. Ще приема на служба и цялата ти дружина, като на всеки ще се плаща по жълтица и половина за денонощие, дава им се по един скъп кафтан, на Лалуш - два, а на Чавдар - три. Войводата и байрактарят ще получат саби със златни дръжки".
Обсъждат предложението, като повечето се съгласяват, включително и войводата. Само Лалуш и още десетина са против. Въпреки това всички пристигат в София. Канят ги на трапеза, отрупана с ядене и пиене. В един момент турците ги нападат, пленяват ги и ги затварят в тъмница. Лалуш и още двадесетина успяват да избягат. От Балкана изпращат вест до пашата да освободи другарите им, иначе лошо му се пише. Той обаче няма никакво намерение да пусне пленниците, нито пък да ги прави свои войници, както е обещал.
Тогава Лалуш намисля да ги освободи с хитрост и сила. Набира стотина души, обличат се с турски униформи и така успяват да влязат в София. Там нападат войниците на пашата и избиват повечето от тях. Освобождават Чавдар и другарите си. Взимат цялото съкровище на бейберлъка, много оръжие, и три дни държат града. Това става през 1595 г.

Хвала майци, що те е родила

Още 12-годишен препасва сабя и пушка и се посвещава на делото за защита на поробените си сънародници. По това време (началото на ХIХ в.) българското четническо и въобще хайдушкото движение са сведени до минимум. Велко започва като редови четник в дружината на Станое Главаш, който е роден от баща българин и майка сръбкиня. Три години се скита с нея, а когато през 1806 г. започва поредната Руско-турска война, с 90 души се присъединява към отряда на генерал Кропаткин и участва в много битки. За своята смелост и умение да води войниците Велко е произведен офицер.
Връщат се отново в Сръбско през 1807 г., като Велко вече е войвода, и вдигат въстание в Черноречкия край, където вилнее Осман бей. Една нощ се промъкват във вражеския лагер и викат на турски: "Бягайте, че ни напада Велко хайдутин!" Той вече е достатъчно известен и само името му буди страх у османлиите. Те панически се разбягват и оставят много оръжие, оборудване и храна, която хайдутите раздават на гладуващото население в района, независимо дали е християнско или мюсюлманско.
Над 50 души българи и турци се включват в дружината му. С нея нападат и превземат важната турска база Нови хан, която се намира до Тургосково, днешен Княжевец. След това войводата прехвърля дейността си в Българско. За да покаже силата си, превзема Белоградчик и приканва населението на бунт. За съжаление не намира подкрепа. Разочарован, се връща в Сръбско, където е назначен за управител на Неготинското воеводство.
Там набира войска от 3 хил. пехотинци и 400 конници - българи и сърби. Турците ги нападат с 9000 пехотинци и 1000 коннции, като имат и 8 оръдия. Изстрелват 1200 гюлета срещу бранителите и с едно от тях е смъртно ранен Велко войвода. Издъхвайки, той пожелава да бъде погребан на дъното на река Тимок, край която е роден. Неговото свято освободително дело продължават братята му - Никола и Здравко. Те поемат ръководството на българския отряд, който се сражава за независимостта на Сърбия.
Никола загива през 1861 г., а Здравко доживява до преклонна възраст в Герновица, където се заселва след Освобождението на България. Там той подготвя книга за знаменития си брат Велко войвода, но тя не е издадена. Запазени са само няколко страници ръкопис, на една от които е песента за него. В песента се казва:

Слава тебе, бугарски воеводе,
сабя твоя свуде турци реже,
хвала майци, що те е родила
и со млеко бугарско кърмила!


Де се е чуло, видяло - мома мъже да командва

Това са думи от песен, която още се помни в Кюстендилския край. Тя е създадена за Румяна (Румена) войвода. Родена е в с. Гюешево, вероятно между 1853 и 1855 г. За разлика от многодетните български семейства по това време, тя е единствена на баща и майка. Тейко й е овчар. Като поотраства, Румяна слиза един път седмично в Кюстендил с магарето, натоварено с 2 гюма, и продава мляко на гражданите. Един път на връщане в Гюешево в гората я пресреща Лазар. Тя е чувала за него, защото из този край се говори, че води 60 души дружина, но Румяна забелязва само още 5-6 души, които се прикриват зад дърветата. Румяна и Лазар се стрелкат с очи и така се запалва любовта между тях. Срещите зачестяват и в една от тях Лазар казва, че е наумил да разпусне четата и двамата да се съберат в семейство. Според Румяна обаче по-добре е тя да хване гората, та заедно да всяват страх у турците. Сбогува се с натъжените си родители и става спътница на Лазар.
Четата наистина е само от 6 души и отвреме-навреме устройва засади на заптиетата и башибозуците, затова те се страхуват да безчинстват в този край. Понеже на страха очите са големи, турците мислят, че Лазар води най-малко 100 души. Румяна успява да привлече още десетина и четата нараства на 15-16. От това набират допълнително кураж и извършват няколко дръзки нападения над придвижващите се в района турски части. Така се снабдяват с по-модерно оръжие, което повишава тяхната боеспособност. При едно от сраженията обаче Лазар е тежко ранен и умира...
Опечалените четници смятат, че трябва да се разотидат. Тогава Румяна ги обвинява, че са страхливци и не тачат паметта на Лазар.
- А кой ще ни бъде войвода? - питат те.
- Който най-добре умее да стреля с пушка! - отвръща им тя.
Правят от вейки подобие на глава и й слагат фес. Поставена е на 50 м и всички се изреждат да стрелят по нея. Улучват я само Румяна и още двама. Тогава я отдалечават на 75 м и този път целта е поразена единствено от нея!
 - Да живее Румяна войвода! - викат четниците и стрелят във въздуха. Съществува обаче песен, в която се казва, че това е станало по друг начин:

Румена мома войвода,
турнала пръстен на бука.
Който си пръстен удари,
той ще войвода да бъде.
Румена пръстен удари.
Хайде, момци, със мене,
момци при мене,
я ще ви водим войвода!

Това става през 1858 г. Тя попълва четата с още десетина души. Извезва знаме и по нейно предложение за байрактар е избран Стоян Ковача. През следващите 3-4 г. става истинско страшилище за турците. Селата в Осоговската и Конявската планина са напълно очистени от турски изедници и този край започват да го наричат Царството на Румяна войвода.
Това продължава до 1862 г., когато четата престава да съществува. Коя е причината за това - има няколко версии. Най-достоверната е, че по инициатива на софийския паша са сформирани два големи отряда от низами и башибозуци, които обграждат четата на Румяна от две страни. Трети отряд е изпратен от нишкия паша и пиротския бей. Разразява се ожесточена битка в подножието на връх Руен, където загива Румяна войвода, а четата се разпръсва.
Но има и друга версия. Според нея четата се прехвърля в Западна Стара планина и се попълва с  бойци от Берковско, Чипровско и Белоградчишко. Тя достига 120 души и държи под напрежение турците от Мездра до Кула.
Третата версия е повече от драматична. Според нея през 1859 г. Румяна ражда син, когото кръщава на загиналия му баща Лазар. Дава го за отглеждане на родителите си, но през 1862 г. решава да скъса с хайдутството и да се посвети на детето си. Заселва се в околностите на град Арад (в днешна Румъния). Според тази версия умира през 1883 г., когато част от България вече е освободена. Подготвя се да се завърне в родния си край, но умира. Вече на 29 години, в България отива синът й Лазар и иска да постъпи във Военното училище, но не го приемат, защото е надхвърлил годините. Когато през 1885 г. започва Сръбско-българската война, се записва доброволец и участва в боевете при Сливница. Не се знае нищо за по-нататъшната му съдба. Но на мемориалния паметник в Сливница е изписано името Лазар Лазаров. Дали това не е синът на Румяна войвода?


Родопският цар Ангел Найденов

Ангел Найденов е роден през 1812 г. в с. Новаково, Пловдивско. На 6-годишна възраст става овчарче. На няколко пъти турците крадат стоката му и в негово присъствие си правят чевермета. Малкият Ангелчо не може да им се противопостави, но у него се трупа обида и жажда за мъст. Когато е на 18 г., турците насилват сестра му и това прелива чашата на търпението. Предава стадото на двамата си по-малки братя, снабдява се с пушка, 2 пистолета и сабя и хваща гората. Прави си землянка в непристъпна местност и чака удобен момент да отмъсти за поруганата чест на сестра си. Знае кои са насилниците и непрестанно ги следи. В продължение на една година ги убива и поставя мъртвите им тела на селския мегдан.
Понеже е неграмотен, поръчва на попа да му напише бележка: "Такава участ очаква всеки, който посегне на честта на българска жена!" С кръвта на убитите начертава върху гърдите и челата им кръст.
След като е спазил обета си да отмъсти за поруганата чест на своята сестра, Ангел Найденов мисли да прехвърли Родопите и отново да захване овчарлъка в Егейска Тракия. По пътя си замръква в с. Силанкьой и там го приютяват в една българска къща. Домакинът споделя мъката си, че турците са насилили жена му, тя се поболяла и умряла. В този момент Ангел разбира, че неговият случай не е единичен. Отказа се от намерението си отново да се върне към овчарлъка. Със спестените пари купува пушки, пистолети и саби. С тях въоръжава десетина буйни младежи, които има за какво да мъстят на турците.
Четата наказва със смърт всеки насилник, който си е позволил да посегне на българска жена или е ограбил имуществото на някой селянин. Сред турците в района настъпва уплах и те се въздържат от произволи. Българското население се е сдобило със защитник, който да го брани. При всеки опит за насилие или грабеж от страна на турците българските селяни казват, че ще се оплачат на Ангел войвода, и те се отказват от намеренията си, защото страхът от него е голям.
Дружината му вече наброява около 60 добре въоръжени мъже и е неоткриваема за турските потери. Но когато хайдутите решат да нападнат, ударът им е неудържим. За да се справи с положението, хасковският каймаканин организира отряд от 160 низами и 200 башибозуци, които навлизат в района, смятан за убежище на дружината на Ангел войвода. Узнавайки това, войводата поставя на пътя им вълчи ями и капани, в които голяма част от низамите и башибозуците намират гибелта си. Другите са причаквани в засади и унищожавани поединично или групово. Турците понасят големи загуби и безславно се връщат в Хасково...
Населението от тукашния край създава предания и песни в прослава на подвизите на Ангел войвода и той се превръща в народен герой. В една от песните се пее: "Докато Ангел войвода със своята дружина царува в Родопите, турците са рая, а българите - господари!"
Сравняват го с Момчил юнак, който е бил владетел на Родопите.
За съжаление човешкият живот е кратък. През 1862 г. Ангел войвода заболява от коварна болест. Той разпуска своята дружина, която брои вече над 100 души. Оттегля се в Света гора в Хилендарския манастир. Понеже е останал неграмотен, диктува спомените си на един монах - те се пазят в манастирската библиотека. В тях Ангел войвода отправя завет към българите да продължават борбата с турците. Да създават чети и дружини и да се готвят за всеобщо въстание.
Ангел войвода умира през 1864 г. Неговите идеи са възприети и доразвити от Раковски, а след това от Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски.


Ангел войвода

Чавдар войвода

Хайдути в битка с турски аскер

Винаги първа, винаги начело

Румяна войвода

Велко войвода

Войводи на хайдушки чети на портрет

ГЕРБ гласуваха срещу безплатни ваксини

автор:Дума

visibility 153

/ брой: 232

Радев не мисли да отлага парламентарния вот

автор:Дума

visibility 153

/ брой: 232

Властта компенсира бизнеса с едва до 20% от оборота

автор:Дума

visibility 126

/ брой: 232

С 40 строители на щат "Автомагистрали" прави "Хемус"

автор:Дума

visibility 130

/ брой: 232

Отхвърлиха президентското вето за промените в Закона за ДДС

автор:Дума

visibility 127

/ брой: 232

Българинът ще похарчи по Коледа 25% от доходите си

автор:Дума

visibility 188

Ваксината на Moderna дава имунитет поне за три месеца

автор:Дума

visibility 22

Еврокомисар ни подкрепи в спора със СР Македония

автор:Дума

visibility 170

/ брой: 232

Италия забранява литургиите по Рождество

автор:Дума

visibility 129

/ брой: 232

НАТО подсилва черноморския си фланг

автор:Дума

visibility 138

/ брой: 232

Христо Цеков: Животът е съдбовна загадка

автор:Спирдон Спирдонов

visibility 122

/ брой: 232

Човекът Кръстопът

visibility 114

/ брой: 232

Датата

автор:Дума

visibility 99

/ брой: 232

Заслужава ли паметник в София президентът Уилсън?

автор:Христо Георгиев

visibility 697

/ брой: 231

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ