При огнището

Най-големият магнит в живота на човека е огнището. Където и да ходи - идва ден - и той си идва. Не знам дали фолклорното словосъчетание иди ми - дойди ми не е тръгнало оттам - от огнището. Сигурно. Казвам тези неща, защото преди броени дни публикувах в ДУМА една лирично-поетична шарения от думи, излетели от черепната ми кутия заради полета ми от столицата към родния край, към огнището. И аз наистина кацнах при лиричното чудо Кацарска, благоевградската грижовница на литературното ни ОГНИЩЕ, която поддържа огъня в него. Та кацнах аз в читалище "Никола Вапцаров" в Благоевград, в което гори, откакто се помня, моето огнище. За доказателство ще ви покажа и изданието - списание за литература, история и публицистика, което по-точно е алманах "Огнище" и за него се грижи тя - Красимира Кацарска.
Нека отворя скоба и да кажа нещо за нея. Родена е на 20 февруари 1953 г. в Благоевград. Завършила е физико-математическата гимназия "Кирил и Методий", бивша "Солунска", а след това българска филология в Софийския университет. Работи главно като учител-преподавател в езиковата гимназия "Акад. Людмил Стоянов". Пропускам някои неща, за да стигна по-бързо до художествения ръководител на литературния салон "Огнище" в читалището и да стопля сърцето си на него. Та от Краси беше поканата за това мое завръщане при огнището. И летейки като някакво НЛО, си повтарях фрази от написаното през нощта стихотворение "В очакване на Акъла". То започва с фолклорно-говорими упреци: Кога ще ти дойде Акълът? Няма ли да ти дойде Акълът? Не ти ли дойде Акълът? И така нататък. Служа си с тези подръчни средства, за да постигна някакво меко кацане в лоното на Кацарска.
Ето ме. Тук съм, казвам на библиотекарките и се опитвам да открия старата ми някогашна приятелка Мария Юрукова... Но - уви... Други хора ме гледат като археологическо изкопаемо. Но са се погрижили да направят изложба от мои книги. Завръщам ли се при моето "Тук съм", тази първа моя поетична изповед. И "Присъствена книга"... И "Белязано дърво". И много други заглавия от четиридесетте мои издания досега. И насреща ми, край огнището, са дошли децата ми, внуците ми, приятели и представители на моя пръв приятел и съученик от Крупник Йордан Механджийски - фотограф-художник, дарил ме с панорамна снимка на родното ми село.
И като се замисли човек, излиза, че всичко се събира около огнището. Може да си стъпил на звездите, но и оттам гледаш да съзреш земята, която сред Космоса е едно ОГНИЩЕ. Това съм запомнил от американските астронавти, които, кацнали на Луната, съзират на хоризонта нашата Земя и така се вторачват в нея, че си казват: Значи е трябвало да извървим този дълъг път, за да открием Нея... Така и аз родното огнище, при което съм.