14 Август 2020петък20:17 ч.

Снимка Мариета Томова

Срещи

Проф. д-р Петър Червеняков: Хирургията е вдъхновение - кара те да обичаш човека

Пътят към върха може да започне и със сляп кон през баира до заставата, казва най-дълго опериралият български хирург

/ брой: 125

автор:Аида Паникян

visibility 951

И никой вестник не може да побере разказ за 95 години интензивен живот, всеки ден от които е събитие с главно "С". Това е животът на проф. д-р Петър Червеняков!

На пръстите на едната ръка се броят хирурзите в света, които работят почти до 95-годишна възраст и не пропускат възможност да са в операционната, за да спасят живот.

България трябва да е горда, че си има такъв гръден хирург!

Далечен, но горчив спомен са дните на 16-17-годишния юноша в ареста, пребиван до безсъзнание 14 пъти, заливан с кофи вода за "проверка" дали е жив и отново на разпит, а защото не може да върви към карцера, го влачат от краката по стълбите от III етаж до мазето и никой не вярва, че ще оживее! ("Може би тогава мозъкът ми се е наместил, та да стана професор!", шегува се). Е, може ли човек, оцелял след това, да не цени живота и да се бори с всички сили за запазването му? Днес има зад гърба си поне 30 хил. операции и поне 2 пъти по толкова спасени живота в 54 болници в България, Русия, Либия, Македония, 2 изобретения и 12 рационализации, признати и въведени в световната практика, над 40 нови оперативни метода, някои от които са без аналог в света, един от основателите е на Европейската асоциация по гръдна хирургия.

Носител е на орден "Стара планина" - първа степен, за постижения в областта на гръдната и сърдечно-съдовата хирургия, на "Св. Св. Кирил и Митодий" и множество други ордени и медали.

Случвало се е след тежка операция да се прибере вкъщи. "Тъкмо седна и си мисля: "Защо се прибрах? Трябва да съм при болния..." и се връщам в болницата". Философията му е, че болестта няма почивен ден, а лекарят трябва да е при болния. За близо седем десетилетия работа едва ли му се събират 10 години да е обядвал вкъщи. Убеден е, че лекарят трябва да учи и се подготвя всеки ден. Не се е стремял да стане професор, а само да помага на хората...

От дете не е лесен животът му. Живели са в недоимък. В Сталийска махала, Ломско, където е роден на Петровден 1925 г. Баба си Цвета помни със скръбта й по разстреляния й без съд и присъда син през 1923 г. - учител. Ученолюбивото хлапе Петър не е вярвало, че може да продължи образованието си - бедно семейство! Директорът не го приемал без такса. В навечерието на новата учебна година обаче баща му вижда обява за няколко свободни места в гимназията. Веднага продава животните, изгребва житото от хамбара, не оставя дори за посев и събира парите за таксата - 1500 лв. Семейството ще гладува през зимата, но момчето ще учи в мечтаната Ломска мъжка образцова гимназия... Странно, но днес голямата трагедия на българските зрелостници е, че заради пандемията е препоръчително да нямат абитуриентски бал! "О, времена, о нрави!", би възкликнал философът...

Дошъл местният богаташ Аврам с файтон и с предложение да вземе момчето за слуга - ще го храни, ще му купува дрехи, ще облекчи семейството... Дълго увещавал бащата на Петър, но той мълчал, мълчал, па отсякъл: "Аз син за слуга нямам!" 

Вече гимназист, Петър влиза в РМС. Как иначе? Би ли могъл потомъкът на чипровски въстаници и Ботев четник, племенник на зверски убити в Септемврийското въстание да търпи несправедливост? Заради подривната си антифашистка дейност и двата ареста, през 1943 г. е изключен завинаги от всички училища на Негово Величество. Дотук с мечтата да завърши висше отличникът от Ломската гимназия! Мечтаел да стане инженер. "Много ми вървеше математиката", спомня си лекарят, посветил близо 70 години на медицината и на пациентите си. 

Когато завършвали ШЗО, повечето му приятели се насочили към медицината, но Петър още бленувал за строителното инженерство. "Има много чертежи, няма да имаш време да се виждаме", уговаряли го приятелите. Накрая се решил...

За хирургията, с присъщото си чувство за хумор, казва, че приляга на безумци, безусловно влюбени в професията и готови да устоят на всякакви изпитания. Допълва: "Хирургията не е професия, тя е призвание, всеотдайност, вдъхновение! Това те прави човек и те кара да обичаш човека!" Убеден е, че цялата медицина трябва да е такава, а не търговско дружество. Оперирал е ден и нощ, в делници и на празници, на връх Нова година... 

Романтиката идва в живота му с красивата чаровница Младенка, а съдбата му дава шанса да бъде в неин плен около 6 десетилетия. Помня от предишните ни срещи думите му: "Много я обичах и не можех да й откажа - когато човек обича някого, прави всичко за него". Любовта е взаимна - тя посвещава живота си на него, синовете им, семейството. И на малките си пациенти.

"Баща ми бе заръчал никога да не вземам пари от болен"

"Семейството ми е моят капитал"

- Проф. Червеняков, как мина първият Ви работен ден?

- Бях разпределен за 3 години като граничен лекар към МВР в Гоце Делчев. Първият ми работен ден беше 4 март 1953 г. Щом пристигнах, командирът ми каза, че в заставата има грип и целият личен състав е изваден от строя... С влак пътувах от София до гара Септември, после с теснолинейката до Добринище, с автобус до Гоце Делчев, до с. Копривлен и с. Илинден - с джип, а от с. Илинден до заставата - с кон. Като стигнах, командирът ми се представи и се обърна към войника с упрек: "Защо си дал на лекаря слепия кон?" Оказва се, че слепият кон е минавал хиляди пъти по тази пътека, която е на баир над Доспат дере и 200 м надолу. Ако се спънеше и паднеше, нито кон щеше да има, нито мен! Едва тогава осъзнах какво е станало (смее се). Но беше опитен граничен кон, години изпълнявал съвестно службата си...

Бях с чин "капитан", военните порядки ми бяха ясни. Незабавно започнах лечението на хората - почти всички бяха с много висока температура. Овладях положението за няколко дни - антипиретици, чайове, антибиотици... Оздравяха всички, без усложнения, без бронхопневмонии.

- Тогава е бил грипът, сега е КОВИД-19...

- Много от клиничните симптоми съвпадат - температура, втрисане, гърлобол... Но, както човекът се усъвършенства, така и вирусите се усъвършенстват и се научават да устоят на лечението, измислено от човека. Засега нещата с КОВИД-19 са непредсказуеми. Но основното, както е и при борбата с грипа, е хигиената! Да сте чули, когато изолират Факултето в София или ромските махали в Кюстендил и в Ямбол, някой да е говорил за социалния статус на заболелите? За битовите, хигиенните условия, в които живеят тези хора, за образованието им? Те са по толкова много хора на едно място... Та те живеят в бордеи. Как може обществото, държавата да гледа спокойно на всичко това, как го търпи? Та там живеят деца!   

- Кога срещнахте Младенка?

- Във втори курс. Беше пълна отличничка. И аз бях отличник, но тя винаги по всичко имаше 5! За мен тя остава най-красивата, най-нежната, най-умната, най-трудолюбивата, любяща и всеотдайна жена. Грижеше се за дома, за семейството, за децата. Прекрасен педиатър, можеше да стане професор преди мен, но осигури уюта и спокойствието, необходими за развитието ми, възпита децата ни. 

В университета бях комсомолски секретар и имах много задължения като такъв - трябваше да подкрепяме и да помагаме бедните ни състудентите и комсомолското ръководство да се застъпи пред деканата за стипендии. Тогава имаше стипендии за отличници, но и за бедни студенти. Заради обществената работа се налагаше да изпускам лекции, но Младенка водеше записки по всичко (тогава нямаше учебници!), чакаше ме и настояваше вечер да обсъждаме лекциите, за да не изпусна материала, а преди изпит ме изпитваше. По наше време бе задължително да се ходи на лекции и упражнения. Благодарение на тази дисциплина, 36% от студентите във випуска ни бяха отличници, 44 от колегите ми станаха професори, академици, ръководеха катедри, институти. Нарекоха випуск 1952 CURSUS OPTIMUS. Тези хора са гръбнакът на преподавателския екип в Медицинския факултет.

- Това са били едни от младите хора, поставили основите на съвременното здравеопазване у нас, така ли?

- Да... Създаваха съвременната българска медицинска наука, модерното здравеопазване.

- А Вие?

- Заради отличната си работа по границата, след разпределението, станах координатор по хирургия в МВР болница. Беше престъпление да се вземат пари от болни или да ги накараш да си купят едно-друго, за да му направиш операция. А и баща ми бе заръчал никога да не вземам пари от болен. Здравеопазването беше хуманно, каквото трябва да е. В почти всички градове се построиха нови болници. Всички села имаха здравни служби, а в големите и с АГ и родилни отделения. Много важно бе, че имаше специална грижа за периодичната квалификация на здравните работници. Особено на лекарите. Проследяваше се развитието и усъвършенстването на всеки лекар. И всичко за сметка на държавата. Днес младите лекари бягат от България, защото нямат достатъчно възможности за кариерно развитие, трябва да плащат, за да се обучават. Сега на България й липсват 15 хил. лекари, 30-35 хил. медицински сестри, здравеопазването ни е в хаос. Виждате - в тази болница не получавали заплати 5 месеца, в другата - 3 месеца. Как може лекар или сестра да работят без заплата? Как може един лекар да обслужва по 21 села? Не може в XXI век хората да нямат достъп до здравна помощ, с каруци да ги карат на лекар до града... 

- А безсънните нощи като лекар и като национален консултант?

- 35 години бях национален консултант по гръдна хирургия. Няма българска болница, в която да не съм консултирал и оперирал. В онези години забогатях много - най-високата сума, която съм получавал, бе 3,17 лв. за операция на наранено сърце... Две пионерчета играят и се сбиват. Трето се опитва да ги разтърве. Избутва единия настрани, обръща се да избута и другия, но той вади нож и го пробожда междуребрието вляво, наранява белия дроб, перикарда и сърцето. Викат лекаря, който е на селския събор. В лечебницата зашива раната и праща детето вкъщи да лежи. Докато се върне на хорото, майката пищи, че дето умряло. А то направило кръвоизлив в перикарда и тампонира сърцето, което спира да работи. Понеже е млад и мускулът е жизнен, избутва кръвта от перикарда навън към плевралната кухина и сърцето пак започва да работи. Тогава лекарят го праща в болницата в Разлог. Там се случва същото - детето умира и се съживява. От Бърза помощ пращат съобщение. Аз тъкмо се прибирам от тежка и сложна операция на бял дроб във Видин. 22 ч. е в края на ноември. Казах на шофьора, че съм уморен и сигурно ще заспя, беше включено и отоплението в колата. Но и шофьорът се унесъл и на Предела колата се удря в едно дърво, та и двамата се събудихме. Ударът беше лек и продължихме. В 1 ч. пристигнахме в Разлог. В крайно тежки условия, с непълен набор инструменти, спешно извърших операцията... Жив и здрав е, има синове, вече и внуци и винаги присъства на моите тържества... Имал съм 7-8 такива случая с наранено сърце. Всички са живи. 

- Вие сте щастлив човек...

- Да, щастлив съм! Имам семейство, което винаги ме е подкрепяло, създавало е уют, спокойствие за творчество, създавало е отношение към хората - да ги обичаш, уважаваш, да им помагаш. И друг път съм Ви казвал - капитал в банка нямам. Голямата ми инвестиция са децата ми, снахите удвоиха този капитал, внуците добавиха още, а сега и правнуците ми. Семейството ни вече наброява 20 души. Всички са Човеци. Това е моят капитал.

- Как стана, че отидохте в Либия?

- Като главен хирург на страната по гръдни болести, получих пенсия 94 лв. през 1991 г. Жена ми също се пенсионира. Тъкмо се чудехме къде да харчим пенсиите си - на Хаваи ли или другаде... По онова време в България имаше много либийски лекари, научили, че съм пенсиониран, и започнаха да идват вкъщи да ме убеждават да отида, после дойде и либийският посланик. Увериха ме, че ще имам всички необходими условия за работа и прилично възнаграждение. Лошото е, че ние нямаме държава. Филипините, например, бяха договорили за медицинските си работници високи заплати и стажът им в Либия да се зачита и в родината, за да получават пенсия. Една филипинска сестра получаваше повече от български лекар. Това, че нямаме държава, пролича с обвиняемите ни сестри и д-р Георгиев.

Останах 12 години... Бях главен хирург на страната. Близо 1000 консултации направих в почти всички градове в страната. Направих 343 големи белодробни операции. Често се е налагало да работя в примитивни условия, навсякъде с мен бе опитният анестезиолог Адриан. В областта на Бенгази се водеха боеве и много чести бяха гръдните и коремни наранявания, вадехме куршуми от корем, бял дроб, черен дроб...

- Професоре, на какво се дължи дълголетието Ви в работата?

- Човек работи, докато може. Щом мога да работя, защо да не помагам на хората? А за дълголетието ми какво да кажа? Израснах в бедно семейство, не можех да си позволя да давам пари за цигари и алкохол, не познавам вкуса на ракия, вино, бира. Можех единствено да се трудя. Активно спортувах - бях капитан на Националния отбор по футбол на нашето село. На всеки мач играех като нападател и винаги вкарвах гол.

- За най-трудните моменти в живота си говорите с такова чувство за хумор...

- Какво да се прави? На живота трябва да му намигнеш. 

Домашните ремонти ще намаляват данъците

автор:Дума

visibility 263

/ брой: 155

Лаптопите най-търсени в кризата

автор:Дума

visibility 224

/ брой: 155

Българите карат най-старите коли в Европа

автор:Дума

visibility 249

/ брой: 155

59 на сто от хората правят застраховки по задължение

автор:Дума

visibility 186

/ брой: 155

Израел възобновява полетите до България

автор:Дума

visibility 125

Франция изпраща военни в Крит

автор:Дума

visibility 357

/ брой: 155

Помпео с антикитайска обиколка в Европа

автор:Дума

visibility 329

/ брой: 155

Ама кой щял да дойде, като се махне Борисов

visibility 827

/ брой: 155

Протестите са на народа

visibility 547

/ брой: 155

Ива Уорън: Футболът е не само страст, но и работа

автор:Мони Георгиев

visibility 199

/ брой: 155

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ