Психодесните бесове

В книгата "В сянката на меча. Битката за глобална империя и краят на античния свят" авторът Том Холанд много старателно описва каква идеологическа задача стои пред християнството в зората на новите епохи. То трябва да надмогне националното и да се превърне в глобална идеология. Едва ли някой подозира колко тежък богословски труд е хвърлен, за да може да се избистри тази концепция, а и концепцията за религия по принцип. Но християнството е глобална идеология и заради това намесването на национални категории в нея е не просто нелепо, то върви срещу неговите основи.
Правим този увод, защото той е важен на фона на поредната бесовщина, която ни залива медийно тези дни. Парадът на суетата на политическите микроорганизми намери нова кауза - дайте да прекръстим храм-паметник "Св. Александър Невски" на "Св. Иван Рилски". В неговия хор се включи и проф. Иван Илчев със забележителен аргумент: "Аз се чудя светецът Александър Невски какво смислово значение има за българския народ. Реално няма".
Това е някаква психологическа патология. Убеден съм, че за истинския християнин всеки светец е от значение.
Християнството едва ли е като духовно гурме-меню, в което си избираш кой светец да почиташ и кой не.
"Два пъти св. Георги със светена вода с повечко лед, ако обичате".
Но точно това ни вадят като аргументация тези загрижените, ходещите съвести, политическите психодесни бесове.
Представете си само, ако тяхната аргументация бъде приложена в Русия, какъв неистов вой ще бъде нададен. Но нима не може да се появи и някой руснак, който да запита: "А какво общо има Иван Рилски с Русия?" и веднага да призове град Рилск да бъде прекръстен с нещо, което повече гали националното ухо.
Тоест заигравката с националното не е християнски аргумент. Това е целенасочена атака срещу духовността у нас, която трябва да бъде сведена от елементарните политически страсти и поставена на гилотината от цяла сюрия от комплексари.
Проблемът е, че психодесните бесове никога няма да са укротени. Те винаги ще се нуждаят от някаква символична битка. Символична, защото всеки от тях би избягал с писъци, рев  и подмокрени крачоли от всеки истински фронт. Първо беше Паметникът на Съветската армия. Сега е името на патриаршеския храм. Въпрос на време е самият храм да им се превърне в пречка, след това ще тръгнат да бесуват срещу имената на улиците, други паметници, а най-накрая ще се окаже, че самото име България им е пречка, защото им звучи твърде неевроатлантически.
Бесовете нямат срам, приличие и морал. Но дано поне малко фатализъм да им е останал. Че предните, които прекръстиха храм-паметника през 1916 година, след това изтекоха мелодраматично в канализацията на историята с национална катастрофа около гърлото. Тези май пак ни тикат натам...