13 Декември 2019петък05:02 ч.

Колоси

Разбити звънтят на утрото чистите чаши...

/ брой: 196

автор:Огнян Стамболиев

visibility 1722

Един от най- големите поети на Испания и света на ХХ век -  Фредерико Гарсия Лорка, е роден през 1898 г във Фуенте Вакерос, близо до Гренада. Следва право и литература, още като студент ръководи любителския театър "Ла Барака". Дебютира като белетрист, но неговата стихия са поезията и театърът. Най-известните му стихосбирки са "Книга на песните", "Песни", "Канте  хондо", "Плач за Санчес Мехияс" и "Цигански романсеро". А от пиесите - "Кървава сватба", "Йерма", "Домът на Бернарда Алба" и "Любовта на Дон Перлимплин". През 1933-1934 пиесите му се играят в Буенос Айрес и Монтевидео. Въпреки че никога не е принадлежал към някаква политическа групировка, монархофашистите го арестуват и на 19 август 1936 г. го разстрелват край селцето Виснар.
"Когато умра, оставете балкона отворен" - пише той в едно свое стихотворение. Балконът остана отворен и светът заобича Лорка. През 1938-1942 едно от най-големите издателства в испаноезичния свят "Лосада" в Буенос Айрес издаде в шест тома неговите събрани съчинения, откъдето те тръгнаха по света.
Осем десетилетия след гибелта на Федерико Гарсиа Лорка да си спомним неговата иронична автоанкета и две великолепни есета за музиката и танца.



А Н К Е Т А

- През коя година си роден?
- 1898, 5 юни.
- Къде?
- Във Фуенте Вакерос (Пастирски кладенец), близо до Гранада.
- Как се казват твоите родители?
- Федерико Гарсиа Родригес и Висента Лорка.
- Откъде са?
- Андалусци от Гранада.
- Какво си наследил от баща си?
- Страстта.
- А от майка си?
- Ума.
- Кажи още нещо за твоите корени.
- Аз не съм циганин.
- А какъв?
- Андалусец, не е същото, макар във всеки андалусец да има по нещо циганско. Циганското е за мен литературна тема и една моя книга ("Романсеро хитано" - "Цигански романс").
- Още някакви сведения?
- Моят баща е земевладелец - човек със замах, достатъчно богат, отличен ездач, познавач на конете. Майка ми е от интелигентно семейство. Нашият род бил угаснал през ХІХ век, сега се възражда.
- В твое лице?
- Благодаря. И в мое.
- Разкажи ми за детството си.
- Баща ми овдовял, преди да се ожени за моята майка. И в детството си страдах от натрапчивата мисъл за тази, която би могла да бъде моя майка - Матилде де Паласиос. Нейните портрети, сребърните й прибори. Детството ми беше азбуката и заниманията по музика с майка ми. Детството на едно селско господарче.
- А после?
- Колеж в Алмерия. Но там се разболях и родителите ми ме прибраха.
- Кои игри обичаше в детството си?
- Тези, на които играят децата, които сетне стават глупаци и поети. Играех на църква - подреждах олтар, обслужвах маси, давах театрални представления.
- А след това ходи ли на училище?
- Да, много се учих. В Гранада, в училището "Светото Исусово сърце". И много, много знаех. Но на изпитите винаги се провалях с трясък! Накрая постъпих в университет. И там пълен провал по литература и историческа граматика. Но от друга страна, имах огромен успех - всички повтаряха измислените от мен думи, имена, прозвища.
- Имаш ли братя и сестри?
- Да, един брат и две сестри.
- А приятели?
- Да, имам много приятели.
- Назови някои от тях.
- Тези, с които правим нашето списание - новата гранадска група Хоакин Амига, Арболейя, Рамос, Айяла, Фернандес Касадо, Менойо...
- Как попадна в студентската "резиденция" в Мадрид?
- Изучавах право и филология в Гранада. Преди това се занимавах с музика. Моят преподавател беше автор на грандиозната и освиркана опера "Дъщерите на Йехова". Посветих му своята първа книга "Впечатления и пейзажи". Пътешествахме по Испания с проф. Домингес Беруета, мой голям приятел - много съм му задължен. Той искаше да ме изпрати да се уча в Болоня. Но като се посъветва с Фернандо де лос Риос, ме изпратиха в " Резиденцията" - и ето ме в Мадрид, където сега уча филология.
- С кого дружиш там?
- Салвадор Дали, Луис Бунюел, Санчес Вентура, Пепин Бельо, Венсенс Прадос. Не мога да ги изброя всички.
- Казват, че можело да се напише цяла книга за твоите лудории в Резиденцията. Коя от тях беше най-интересната?
- "Колиба сред пустинята". Случи се така, че ние с Дали останахме без пари. Всъщност случваше ни се доста често. В стаята в "резиденцията" си направихме пустиня и колиба. Намерихме фотографски триножник и поставихме върху него ангелска глава и криле. После се затворихме двамата в стаята - не се бръснахме и молихме за помощ да бъдем избавени от тази "пустиня". Половин Мадрид се отзова на молбата ни...
- Към какви теоретически положения се придържаш сега?
- Към работата в чистия й вид. И към вдъхновението. То е чистият инстинкт, единственият подтик за поета. Достатъчно е да изучиш Гонгора.
- А ако сега те назова, например така: неконвертируем брилянт, кипарис в хороскоп, наш съвременник от Вечността, мотор с мантиля, сегидиля със сол, асо купа, снежен Херкулес - как ще го приемеш?
- Ти биеш моя рекорд по прозвищата и това много ме притеснява!

15 декември 1928, Мадрид                       


Музиката е вампир...

Музиката е нещо наистина страстно и тревожно. Думите изразяват човешкото, а музиката - незнайното и непонятното. Стихийно изкуство е музиката. За нея може да се каже, че е изворът на мисълта... За да говориш за музиката, трябва да си духовно подготвен, най-главното: да знаеш нейните велики тайни. Нито една дума не би могла да изрази самоубийствената страст на Бетовеновата "Апасионата", нежността на ноктюрните на Шопен, мелодиите на Верди и Росини...
За да проникнеш в музиката, трябва да имаш силно въображение, да преодолееш трудностите на нейната техника, да стигнеш до фантазията и страстта у нея.
Без съмнение Глинка не е съзнавал, че за първи път е използвал един необичаен ред на тоновете. И Рамо не се е замислял над увеличената секста, открита от него. А схоластиците и блюстителите на реда не престават да се възмущават от паралелните квинти, които ни удивляват в музиката на Клод Дебюси...
И затова предписанията в музиката са просто ненужни, особено при такива стихийни натури като Рихард Щраус. Така е във всяко изкуство, а също и в поезията. Ето, дойде Рубен Дарио, Великолепния, и на пътя му се изпречиха ловки сонетисти, набедени академици, разни писачи на оди в духа на Кинтана и Ерсиля. Но неговият напор разруши каноните, създадени за школските учебници.
Разбира се, основата е необходима и изучаването на правилата е нещо неизбежно, но когато някой ги надрасне или разруши, трябва да го уважаваме.
Великите духове не се съобразяват с правилата - в изкуството те са задължителни само за определени хора. Когато се появят неудържими или епически или бесни - те следват сърцето си, престъпват правилата и така се появява Вагнер, обожаван и хулен, Равел, свръхчувствителен и нетукашен, постигнал тайната на звученето на още непознати  инструменти, Дебюси,  с неговата дълбока и причудлива музика...
В началото канонът е необходим, но когато драматичните глъбини на живота измъчат музиканта, той започва да говори с друг, непознат и чужд за педантите глас...
Човешките страсти са хиляди, неизброими и всяка от тях има безброй оттенъци. Хората са също хиляди и всеки си има свой свят. Логиката е неумолима. Можеш ли да заточиш една душа в друга, чужда?...
Колкото и странно да е решавал дисонансите Дебюси, никой не би могъл да оспори неговите непривични секунди и да докаже тяхната абсурдност. Можеш да кажеш "харесва ми", "не ми харесва", но не бива да твърдиш "Това е хубаво, а онова - лошо!" Разликата между хубавото и лошото е в гледната точка. И накрая, никой не притежава божествения дар да чете в душите...     ------------
Сещам се за хиените, които на глутници са нападали Бетовен... Няма нищо по- безплодно и празно от усилията на онези, които вечно следят и коригират другите.
Досадните каталози с акорди са принудили толкова таланти да изоставят музиката.
Когато замисълът е велик, той съвсем не се вмества в каноните. Мисълта - когато е истинска - е независима, необичайна. Не бива да забравяме, че музиката - изкуството, което тъй пълно изразява страданието - може лесно да се пародира.
Всяко произведение, изразяващо автентично душевно състояние, заслужава нашето внимание... Крехкият Люли е писал тъй съвършени, тъй пленителни менуети в съгласие с хармонията на своето време (наистина, има ли нещо по-изискано, по-правилно от менуета?), а ето, Рихард Щраус създаде своя великолепен "Дон Кихот" (много спорят сега за него!) с една доста хаотична оркестрация...
Недостъпността на музиката пречи на мнозина да преживеят откровения, които не може да им даде нито едно от останалите  изкуства. Познавам хора, които избягват да слушат музика, защото тя ги изморява душевно и телесно. Такова изкуство просто не се помества в рамки. За нощта правила няма, както и за деня. Но тези, които успеят да открият в музиката своя трагичен глас, са малцина.
Да, музиката е вампир, който бавно изсмуква мозъка и сърцето...
Доказателството? Всеки истински музикант.

17 август 1917,
Мадрид                           


Борба на тялото с незримата мъгла
                   
                На сеньора Антония Мерсе

Изкуството на танца е борба на тялото с незримата мъгла, в която то потъва и трябва мигновено, непрестанно да осветява своите контури, да поддържа линията на равновесие, необходима за музикалното превъплъщение. Борба - жестока и безкрайна като всяко изкуство. Но ако поетът воюва с табуните на своите мисли, танцьорът трябва да се бори с пространството, което го поглъща, винаги готово да размие неговата пластика, неговите ритми.
На ударите на сърцето на танцьора трябва да е съзвучно всичко, от крайчеца на нозете до клепачите. Да има шесто чувство, което да  му дава усещането за геометрията на тореадора, да се пази от  рогата на бика. Да, и танцьорът, и торерото ги грозят две сходни опасности: единия - смъртта, а другия - мракът...
Да населиш мъртвата, сива  пустота с ясни, трепетни рисунки, които да се запомнят - това е езикът на танца. В целия свят никой не може да насити въздуха с толкова красота от плът и кръв както сеньора Антония Мерсе. Защото вроденият инстинкт за танца при нея е просветлен от ритмическата й мъдрост, от познанието за собственото й тяло - качества, които притежаваха единствено великите майстори на испанския танц: Хоселито, Лахархито и преди всичко Белмонте, способни с много малко щрихи да изградят един завършен силует.
Тази суха, гъвкава и нервна испанка, тази жена без тегло, отдавна победила собственото си тяло, лишила се от дребните радости на живота, но в замяна на това получила висшата награда на чистия танц - двойното зрение. Искам да кажа, че в танца очите й не са с нея, а пред нея - следят и най-незабележимите движения, за да ги овладеят до едно невиждано и нечувано съвършенство!
Както в андалузкото кантехондо музикалният смисъл се е усложнил под влияние на източното пеене - смътно и монолитно, така и испанският танц е почерпил сила от древните ритуали на Изтока. Но най-хубавото у него е, че той предполага присъствието на личности, на истински творци. Индийските танцьорки, колкото и да са добри, танцуват винаги по строги, вечни канони. Докато испанските танцьори или кантаори (певци), или торери, не възкресяват, а раждат. Създават единственото,неповторимото, което се появява и си отива с тях и никога и от никого няма да бъде повторено.
Затова тук бих искал да подчертая личния принос на сеньора Антония Мерсе, майстор и творец. Ритъмът на всеки танц на тази велика артистка е ритъм и глас на моята земя. Испания никога не се повтаря. Тази жена е наследничка на танцьорките "хадитани" от древния Рим, които  танцували на императорските пирове. Напомня за блестящите героини на Лопе де Вега, събиращи около себе си огромни възторжени тълпи. Сега тя танцува в Ню Йорк със същата недостижима самобитност.
С огромна нежност говоря тези прости, искрени слова. По вечния закон на Времето (да бъде благословен този праведен закон!) - този танц ще се разтвори в Небето! И там ще затрептят отново неповторимите гласове на Силверио, на Пакира, Хуан Брева и на ред безименни велики певци на Астурия, Гренада и Арагона. Но твоите дяволски ритми, сеньора Антония, твоите вечни и винаги нови ритми ще се завръщат тук, към живата сърцевина, където в очертанията на вятъра, огъня и камъка се ражда нашата вечна Испания...

Мадрид, 1930           
 

Автобусните превозвачи започват протести от днес

автор:Дума

visibility 86

/ брой: 240

Близо 17% по-малко пари по аграрната европрограма

автор:Дума

visibility 69

/ брой: 240

Бонус-малус се отлага за пореден път

автор:Дума

visibility 66

/ брой: 240

България последна в ЕС по дигитална икономика

автор:Дума

visibility 58

/ брой: 240

САЩ пак размахаха санкционната тояга

автор:Дума

visibility 119

/ брой: 240

Кремъл изгони двама германски дипломати

автор:Дума

visibility 105

/ брой: 240

Израел отново остана без кабинет

автор:Дума

visibility 67

/ брой: 240

Кратки новини

автор:Дума

visibility 78

/ брой: 240

Натиснатият бутон

автор:Ивелин Николов

visibility 100

/ брой: 240

Бъдещето от филмите идва до пет години

автор:Георги Георгиев

visibility 110

/ брой: 240

За Шекспир, Вазов и шестокласниците

visibility 124

/ брой: 240

Датата

автор:Дума

visibility 68

/ брой: 240

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ