Разказ от Наталия Грийн

НАТАЛИЯ ГРИЙН е родена през 1948 г. Израснала е в град Лвов, днешна Украйна. Завършва средно образование с отличие и златен медал, след което постъпва в Технически университет. Родителите ѝ осигуряват всестранно образование: танци, музикално училище и гимнастика. Музеите, изложбите, филхармонията и театърът са неразделна част от богатия ѝ и интересен младежки живот. Започва да пише поезия в младостта си, стремейки се да изрази чувствата, които изпълват душата й. Публикувала е седем свои книги - четири на руски език, две на украински и една на английски. Понастоящем живее в Лондон.

СЛУЧКА ВЪВ ВИЛАТА

В една гореща юлска нощ се разнесе ужасен, зловещ, неистов писък. Отначало не разбрах къде съм или какво се е случило. Очите ми мигновено се отвориха. И тогава чух този писък отново. Сега разпознах в него някакво отчаяние, някаква молитва, отчаян апел към нас - съседите, и след това чух трясък, сякаш някой удряше с всичка сила по дъсчена стена.
Наметвайки халата си, втурнах се навън...
Нашето лятно селище бе още "младо". Аз успях да убедя съпруга ми да вземем извънградски земеделски участък, въпреки че знаех, че той няма да иска да работи там ("губене на време", както обикновено се изразяваше).
И така, колективът ни събра всички, които с нетърпение искаха "да строят" (в смисъл на дъсчена виличка) и да "обработват" (в смисъл да отглеждат плодове и зеленчуци върху закупената земя). Най-напред набързо бяха построени дървени къщички и тоалетни в дворовете, защото топлото лятно време насърчаваше да не се мотаеш всеки ден в режим "пристигнал сутринта - вечерта вкъщи", а да спиш там две нощи - от петък до неделя.
Нещо повече - след дълъг работен ден върху придобитите парцели, беше истинско удоволствие да се отпуснеш сред природата с някаква бутилка, а често и съседи идваха със свои лакомства. Така се опознахме, бъбрехме си за живота, за миналото, а жените се хвалеха с кулинарните си деликатеси, чакайки реакцията на съседите под формата на похвали и комплименти.
Ако някой имаше някаква "официална" среща, тогава, разбира се, се пиеше много, разказваха се много забавни истории и се пееха любими песни, ехото от които се разнасяше из новокултивираните и с любов поддържани лехи! ...
Обличайки халата по пътя си, изхвърчах бързо от вилата ни. Но навън беше тъмно, не виждах нищо. Чувах само ударите и виковете, идващи откъм съседа ми Петрович, и вече можех да различа думите: "Аз съм жив! Мили хора, жив съъм!"
Оглеждам се, виждам - другият ми съсед Андрей тича към къщата с фенерче и припряно пита какво се е случило. Поглеждам по-нататък - други хора с фенерчета се приближават към вилата на Петрович. Врявата става невероятна, всички се питат:
- Кой?
- Какво?
- Къде?
Със съседа ми вече в парцела на Петрович осъзнахме, че трясъкът и писъците идват от дъсчената му тоалетна в двора. Андрей се затича към вратата, опита се да я отвори - не се получи.
- Петрович, какво се случи? - извикахме в един глас.
Трясъкът спря и се чу само жалък глас:
- О-о-о, Андрей, Наталка, къде сте? Не ме оставяйте! Отворете ми, моля ви се!
А Андрей към него:
- Отвори си сам, глупаво старче! Повдигни куката от твоята страна на вратата - ти сам си си я затворил!
Секунди тишина. После въздишка, после слушаме - Петрович драска по вратата, вероятно търси куката. Ето я! Отвори я! Андрей дръпна вратата и Петрович падна в прегръдките му - със свалени панталони, но щастлив, макар и съвсем разрошен. Заедно бързо вдигнаха панталоните му на мястото им - и точно навреме, защото и тълпата бе вече пристигнала.
- Хайде, Петрович, разказвай какво се случи? Сам виждаш колко летовници събуди, всички сме се притекли на помощ!
Наистина, бяха се събрали толкова много хора, че сякаш Петрович бе събудил всички в тая вилна зона посред нощ с виковете и чукането си.
- О, вие сте ми много скъпи хора! - възкликна радостно Петрович и започна да прегръща всеки, кълнейки се, че ще помни добротата му до края на живота си.
И докато не прегърна и не благодари на всички, не започна да разказва какво се е случило.
- Ами всичко започна така - заразказва Петрович, - първо отседнах у Мария и Гриша - те ме канеха отдааавна, още когато им помагах да наливат основата. Сетне посетих Слава Мелета и те също ми дадоха да пия. Тя искаше да ми благодари, защото аз й слагах прозорците - о, тя е и изключителна домакиня! А вечерта посетих Андрей и Галка, като съсед на гости по съседски. Само не мога да си спомня - дали първо се прибрах у дома, или веднага докуцуках от тях дотук. Е, добра нужда съм извършил, няма що!..  
И така, сънувам сън: облаци летят по небето, само облаци наоколо, и някакъв непознат глас ми казва: "Ето го твоят облак, ти ще летиш на него." И става ми някак си студено. Отварям очи - не виждам нищо, само тъмнина. Търся одеяло да се завия - не намирам такова. Почуквам с дясната си ръка - дъска (и показва как е почукал), почуквам с лявата си ръка - пак дъска, почуквам отпред - също дъска! И така, къде съм?! Явно в ковчег!!!
Боже, как се изплаших! Чувствам, че все още мога да дишам. Значи още не са ме засипали. Така че нека крещя, нека викам за помощ, да разберат, че аз съм още жив!
Всички ние, които слушахме, се затъркаляхме от смях. Тези, които стояха по-близо, започнаха да показват на онези, които бяха по-далеч, как е било - "чук-чук - дъска, чук-чук - дъска". О-о-о, предоволно се смяхме тази нощ!
А Петрович след това доста време ходеше и благодареше на всеки, който чул писъците му и не се побоял да му се притече на помощ в такава тъмна нощ. Истински приятели! 

Превод Никола Филипов