Разузнавачката Люда - българката

Никола Гаговски

На гости съм на бившата руска разузнавачка Людмила Кочерга в гр. Лвов. Тя е председател на руско-българското дружество и тук с право я наричат българката. Кочерга е духовита и жизнерадостна. Бързам да науча за нейната разузнавателна дейност:
- Преди войната се учех в московското училище "Радишчев". Много обичах спорта и стрелбите. Особено се увличах по книгите за разузнавачи. Но никога тогава не мислех, че може съвсем скоро да стана разузнавач. През войната трябваше да премина линията на фронта по въздух. По нареждане на полк. Шувалов бях в тила на противника.
Смених леката рокля с войнишки дрехи и шинел, а дамските обувки - с ботуши. С автомат в ръка трябваше да се сражавам с немците. А все пак бях девойка и се налагаше да свиквам с трудностите и рисковете, да се калявам в боевете. Събирах сведения за разположението на немските части и бързах навреме да ги изпратя на командването. Първата ми бойна закалка стана в Подмосковието, на Волоколамското шосе. Там с моите бойни другари се налагаше често да посрещам вражеските танкове с гранати. В този бой за първи път бях ранена. След това воювах в ожесточената битка при Сталинград. Трябваше да разузнавам и да се сражавам. И от Сталинград ми остана спомен - белег от рана. Воювах срещу хитлеристите в Донбас, Молдова, Румъния, преминах и през България, продължих за Югославия, Унгария, Чехословакия и стигнах до Берлин. Участвах като разузнавач в щурмуването на Райхстага...
Исках да разбера кога е стъпила на българска земя и какви са впечатленията й?
- Аз помня България от 1944 г. След три години сурова война и трудни изпитания ние веднага почувствахме топлотата и сърдечността на българския народ към съветските войни. Граничното население ни посрещна с хляб и сол, с цветя и ястия, с грозде и вино, с радост.
Но аз малко избързах. Преди войските ни да навлязат в България, бях получила задача заедно с мои бойни другари да разузная какво е положението отвъд Дунав. Знаех от Георги Димитров, когото познавах, че България е прекрасна, с чудесен народ, но нали в страната все още се намираха немскофашистки части. От тях можеше да се очаква всичко. И през едно ярко августовско утро на 1944 г. ние започнахме да форсираме Дунав край Русе. По време на преплуването върху понтона попадна вражески снаряд. Един от другарите потъна. Другият беше ранен в крака, а аз - в лявата ръка. Спуснахме се по Дунав към българския бряг. Беше страшно мъчително, защото бяхме ранени. Въпреки голямото изтощение двамата се стремяхме да стигнем по-бързо и да изпълним бойната задача. Слязохме на брега и за щастие към нас се спуснаха не врагове, а български партизани. Те ни взеха на ръце. Видяха, че сме ранени, и бързо ни превързаха, нахраниха ни, просто ни излекуваха с радостта си. Чух някой да вика: "Брей, това е съвсем малко момиче, пък е капитан."
От този миг смятам България за моя втора родина.
Пътят на войната е дълъг и Людмила Кочерга обстойно ми разказва за своите фронтови преживелици. Често е рискувала и попадала в критични положения във вражеско обкръжение, усещала е дъха на куршумени градушки, тъгувала е по убитите бойни другари и се е радвала като дете на победите. След последните изстрели в Берлин младата разузнавачка мечтаела да се завърне в родината си. Но получава бойна заповед да тръгне за България като комендант на Асеновград.
Сега тя с вълнение си спомня за една своя голяма приятелка:
- В Асеновград я срещнах за първи път. В комендатурата стоеше много красива българска девойка с разпуснати коси, с кожено яке и с автомат в ръка. Това беше партизанката Зоя Арабаджиева. Тогава за първи път се срещнахме и никога не се забравихме. Тридесет години с нея не се бяхме виждали. И се срещнахме в София. Можете ли да си представите какъв мил, какъв трогателен миг беше? Прегърнахме се, силно се притиснахме и заплакахме. После спомените ни грабнаха. Срещнах се и с други мои големи приятели - генералите Атанас Арабаджиев и Славчо Радомирски, с Иван Дряновски, Макра Гюлева, Чочоолу и други. Направихме си и много снимки за спомен. С тези хора ме свързва здрава бойна дружба и никога няма да забравя тяхната сърдечност и човечност...
Людмила Кочерга ме отвежда на ул. "Максим Горки" 15. Тук се намира нейното предприятие. Започнала като шивашка работничка, после учи задочно и става инженер технолог. Сега е главен инженер на Театралния комбинат. Развежда ме във всички цехове.
- След войната живея в град Лвов - споделя Людмила Юриевна. - Нашето предприятие е колективен член на дружеството за руско-българска дружба. Изработваме театрални костюми за цялата самодейност. Наскоро подарихме театрални костюми на самодейците от училищата "Кирил и Методий" в Асеновград и "Любен Каравелов" и "Кирил и Методий" в Хасково. С тях имаме хубави дружески връзки.
Людмила Кочерга е наградена с много правителствени отличия - ордени и медали и три български медала по случай 25-ия и 30-годишния юбилей на свободата и 30 години от победата над хитлерофашизма. Почетен гражданин е на Асеновград, Хасково и Видин.
- Любовта ми към българския народ - споделя тя - се зароди у мен още от ученическата скамейка. Тогава нашето училище беше посетено от Георги Димитров. Още помня думите му: "Как бих искал да видя и българските деца така щастливи, както сега сте вие - съветските деца."
На раздяла Людмила Кочерга пожела на българските си приятели да бъдат все така жизнерадостни, слънчеви, сърдечни и щастливи.




Людмила Кочерга