Решенията трябва да се вземат не в Париж и в Берлин, а в Брюксел

Кристиан Вигенин,
евродепутат от Групата на социалистите и демократите

Цитат:
"Към днешна дата е лесно да си скептик, лесно е да правиш мрачни прогнози за бъдещето..."


Тази година Денят на Европа мина тихо и скромно, както се полага в условия на криза. Стана ми малко тъжно, докато се опитвах да си спомня как съм възприемал Европейския съюз преди  години и къде е бил в личната ми класация за важни дати 9 май. Грубата действителност почти е изтрила усещането за онзи почти мистичен рай на благоденствие,  демокрацията и човешки права, в който се стремяхме да влезем и който очаквахме да разпростре благата си върху нас. От далечната 1995 г., когато Виденов внесе молбата за членство в ЕС, минаха почти 17 години, а повече от 5 години след присъединяването си България продължава да изглежда като гост, попаднал на чуждо парти или като пътник, хванал потеглящия влак, без да се вълнува в каква посока върви.
Знам, че към днешна дата е лесно да си скептик, лесно е да правиш мрачни прогнози за бъдещето, лесно е да демонстрираш черен хумор за потенциалния разпад на Евросъюза. Няма как да не е така, когато европейските лидери затънаха в проблемите на собствените си страни, извадиха пред скоби криворазбраните национални и партийни интереси, забравиха за големите идеи, които винаги са движели европейското обединение напред, забиха поглед в краката си, уплашени да не се спънат до следващите избори, и се оставиха да бъдат погълнати от дребнотемие и ПР-акции.
Европейският съюз се държи на един крехък и постоянно променящ се баланс на интереси. Дълги години страните-членки постъпателно изграждаха архитектура на институциите, в която все повече правомощия бяха прехвърляни на наднационалното равнище - към Европейската комисия и Европейския парламент. Целта беше ясна - в променящия се свят Европа може да има решаващ глас на глобално равнище само ако е единна, ако говори с един глас, ако може бързо и ефективно да взима решения и така да защитава ефективно интересите на европейските граждани. Лисабонският договор беше важна стъпка в тази посока - Европейският парламент получи нови сериозни правомощия, Европейският съвет получи постоянен президент, създаде се Европейска служба за външна дейност, ръководена от Върховния представител за външна политика, който е едновременно и заместник-председател на Европейската комисия.
Финансовата криза обаче доведе до точно обратното развитие - изправени пред финансови, икономически и задълбочаващи се социални проблеми, европейските лидери не устояха на изкушението и решително изтеглиха взимането на важните решения от наднационалното към междуправителственото равнище. Еманация на този подход беше приемането на т.нар. Фискален компакт, който беше договорен между държавните и правителствените ръководители на страните-членки, а Еврокомисията и Европарламентът бяха оставени встрани от този процес. Това се случи благодарение на характерния стил на действие на дуото Меркел-Саркози, придобило гражданственост като "Меркози". То стана нарицателно за две неща - подкопаване на евроинституциите и налагане на дясна политика на ограничения, бюджетни съкращения, разграждане на социални достижения.
Има ли поводи за оптимизъм обаче? Категорично да! На 6 май се проведоха избори в две страни-членки на Евросъюза, които според мен маркират едновременно и дъното, и новото начало за Европа. Гърция показа докъде могат да доведат сгрешените рецепти на десницата - надигане на радикалните и националистическите сили и политическа криза, която не вещае нищо добро и за страната, и за Евросъюза като цяло. Франция, от своя страна, отстрани Саркози и даде шанс на социалистa Оланд, който беше натоварен с високи очаквания да промени не само френската политика, но и европейската. Намираме се в повратна точка - тя или ще сложи началото на решителна промяна, или ще доведе до пълно обезверяване на европейските граждани, които все повече ще обръщат поглед към популистки, националистически и екстремистки партии.
Моето усещане е, че обърканата десница е готова да подкрепи призива на Оланд за нова политика, ориентирана към икономически растеж, инвестиции и създаване на работни места. Не защото вярва в тази политика, а защото вижда в нея шанс за своето собствено оцеляване. Европейският парламент отдавна настоява за това благодарение на ясните и твърди позиции на Групата на социалистите и демократите и на новия председател на ЕП Мартин Шулц. В последните седмици все по-ясно и конкретно в тази посока заговориха Европейската комисия,  Европейската централна банка, плахо се включи дори германският канцлер Ангела Меркел. На 23 май, седмица след встъпването на Оланд в длъжност, ще се проведе извънредно заседание на Европейския съвет, посветен именно на темата за икономическия растеж и необходимите за това мерки на европейско и на национално равнище.
На заседание на Президиума на Партията на европейските социалисти този четвъртък беше решено да се тръгне към пълна мобилизация на левицата, за да бъде подкрепен Оланд и - без да прозвучи високопарно - да бъде спасен европейският проект. Предстои среща на премиерите-социалисти и лидерите на партии от ПЕС, на която трябва да бъдат уточнени общите позиции както по краткосрочните мерки, така и по някои стратегически въпроси, които да очертаят още по-ясно нашата алтернатива. Ще изразим и нашето очакване краят на политиката "Меркози" да бъде и край на стила "Меркози" и важните за Европа решения да се взимат не в Париж и Берлин, а в Брюксел.
Не очаквам българското правителство да прояви ентусиазъм, въпреки че страната ни има крещяща нужда от нова политика. Това би означавало Борисов и Дянков да признаят това, което се вижда във всички икономически и финансови показатели - че водят фундаментално сбъркана политика, която дърпа държавата и гражданите към дъното. В същото време вятърът на промяната, който започва да духа в платната на левицата, започва да се усеща все по-осезаемо и в България.
Прогнозата ми е, че догодина Денят на Европа ще съдържа и едно ново оптимистично измерение, което задаваме сега - Ден на победата на здравия разум.