Родни интрижки застигнаха и Мерсия Макдермот

В последно време сме свидетели на какви ли не непочтени изпълнения, че и на откровени лъжи в нашата журналистика, но не съм мислила, че родните ни маскарлъци ще излязат и зад граница. Няколко писма от март и април т.г. обаче на известната британска писателка и историчка Мерсия Макдермот (често я наричат "по-българка от българите"), автор на блестящи биографични книги за Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански, Димитър Благоев, до нейната дългогодишна приятелка в България проф. Ана Райкова, са наистина стъписващи. Тя изразява надежда, че чрез проф. Райкова и ДУМА ще опровергае неистини за себе си в някои печатни медии и в интернет. Първият повод е едно "интервю" във в. "Минаха години" (28.01.2019) пред журналистката Елиана Митова, каквото Мерсия Макдермот твърди, че никога не е давала. 

Откликваме на желанието на писателката, като публикуваме нейния текст, изпратен за ДУМА, в който тя разказва за себе си. Но преди това - няколко думи от писмата, написани на прекрасен български език: 

"По-голямата част от статията се състои от измислици или откъси от стари интервюта. Кога тази жена е говорила с мен? Ако тя наистина се е обадила, щях или да откажа интервю, или да поискам въпросите предварително, с време да се подготвя отговорно. 

Тя пише за поддържането на езика. Всъщност не взимам никакви мерки да поддържам езика. Живях достатъчно дълго в България, за да не забравя езика, след като се завърнах в Англия. Други езици забравям, но не и българския. Тя пише, че никога не съм преставала да говоря на български. Обратното е вярно - рядко говоря на български. ...Не е вярно, че ми звънят много хора, научни работници и прочее. За какво да ми звънят, като вече не се занимавам с българистиката? Аз не бих могла да кажа това, което тази жена е написала, нито, че съм поддържала българския език с книги, защото след като от 20 години не се занимавам с българистика, също не чета и български книги. Според мен тя никога не е говорила с мен, а е измислила интервю "специално за...". Пише, че от 1962 г. до 1989 г. съм живяла в България, но аз живях там само през учебната 1963-1964 г. и след това - от 1973 до 1989 г." 

Не живея в пансион

Мерсия Макдермот

Някои български журналисти са писали, че аз живея в пансион за възрастни хора. Откъде им е хрумнало това не ми е ясно, защото нито един от тях не ми е задавал въпрос за жилището ми. Всъщност блокът, в който живея почти тридесет години, е нормален блок с жители от всякаква възраст, включително млади семейства, студенти, чужденци. Той наистина се отличава като най-високия блок в Woviting с дванадесет етажа. Аз живея на осмия етаж, имам много хубав изглед. Ако онези журналисти бяха попитали за блока, щях да им кажа, че и без мене той има интересна балканска връзка. Построен е през 60-те години на миналия век на мястото, където по-рано е имало разкошна семейна къща, построена към края на ХтХ век от Емануел Родоконаки, член на голямо и видно гръцко семейство от о. Хиос, далечни роднини на императора Юстиниан. През 1822 г. дядото на Емануел е бил принуден да напусне родния си остров и да потърси убежище в Англия, когато турците са потушили жестоко въстанието на Хиос. Внукът му не е забравил корените си и е дал името "Хиос" на новата си къща. Днес една външна стена на нашия блок е украсена с образа на изчезналата къща "Хиос", направен от керамични плочки.

Положението с Уикипедия е още по-сериозно и по-досадно, защото неточностите се повтарят не само в България, а и в Англия. Неизвестният съставител на "информацията" не се е обръщал към мен да проверя фактите, а пише на своя глава.

Вярно е, че съм родена в гр. Плимут през 1927 г. Баща ми е капитан-хирург във Военния флот и първите ми години са прекарани в места, където се намираха болниците на флота. Първите ми детски спомени са от Уей-Хай-Уей в Северен Китай, където тогава Англия е имала морска база. Там прекарахме три години.

Когато бях на шест години, баща ми се пенсионира и най-после, след много премествания, се настанихме в графство Sussex, в прекрасното село Дичлинг, което за мен е като роден край, защото нямам спомен от Плимут. Там израснах.

Вярно е, че завърших руска филология в Оксфорд през 1948 г., но не е вярно, че съм гостувала в България през 1947 г. През лятото на 1947 г. аз бях бригадирка в Югославия. Бях в България за пръв път през 1948 г. като бригадирка при строежа на язовир "Копринка". Бях за втори път в България през 1957 г. като гостенка на Комитета за културни връзки с чужбина и видях готовия язовир.

От 1958 до 1973 г. бях преподавател на Англо-българското дружество в Лондон. По различно време преподавах английски на дипломати и търговски представители при посолствата на СССР, Унгария и България. През това време често посещавах България, но само през лятото, а живях и работих там само една година като учителка в Английската гимназия през учебната 1963-1964 г.

От 1973 г. до 1979 г. отново преподавах в Английската гимназия в София. През 1979 г. станах доктор на историческите науки и се прехвърлих в Софийския университет, където през 1980-1989 г. водих спецкурс по история на революционното движение в Македония. 

За съжаление информацията за моята дъщеря в Уикипедия е също една измислица. Тя е доктор не по атомна физика, а по химия. А първото име на мъжа ми не е Александър, а е Джеймс.

Аз се завърнах в Англия през 1989 г. Последната биографична книга ("Ален мак самотен") беше написана преди 1989 г., но едва след повече от 20 години успях да намеря английско издателство за нея. След като се завърнах в Англия, написах няколко книги с българска тематика, включително една книга за богомилите, но въпреки че ги предложих на повече от 20 издателства, всички ги отхвърлиха - обикновено без дори да видят текста. Единствените ми успехи бяха книгата ми за българските народни обичаи, която излезе през 1995 г., и няколко статии за героите и идеологията на българското националноосвободително движение, които се появиха в списанието на дружеството "Уйлям Морис" в периода 2009-2014 г. През 1876-1878 г. Уйлям Морис е много активен в протестното движение в Англия срещу турските зверства в България и срещу протурската политика на Дизраели. И от 1998 г. не се занимавам с българистика. Всъщност няма вече тема, която ме привлича.

Сега, най-после, имам вече време да чета книги по много различни теми, включително историята на Ирландия (особено въстанието през 1916 г.), историята на Венеция, биографии на видни личности от нашата история, а най-много - за геологията и еволюцията. Събирам минерали, интересувам се от вулканите, предпочитам научни книги и сравнително рядко чета художествена литература. Обичам да изучавам чужди езици, сега изучавам келтския език на Шотландия, който все още се говори на западните острови. Но най-много обичам да чета руска литература, произведенията на Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и много други класици. Русия беше първата ми любов и по една историческа случайност тя играеше решаваща роля за развитието на моя мироглед. Моите млади години съвпаднаха с годините на Втората световна война, когато, за разлика от периода на "студената война", СССР беше скъпият героичен съюзник на Англия, обичан и уважаван от целия наш народ.

Понякога, когато ме питат: "Ама защо България?", аз отговарям закачливо: "Защото аз желаех да отида в Русия, а пристигнах в Босна". Този отговор изисква малко разяснения. В първите следвоенни години да пътуваш в чужбина не беше лесно; да посетиш Русия, без да си официално лице или член на някаква делегация, беше невъзможно. За студенти като мен, които желаеха да посетят социалистическа страна, бригадирското движение беше колай. Така през 1947 г. аз се присъединих към групата оксфордски студенти, които участваха в строежа на младежката железница в Босна. Там се срещнахме с български бригадири, с които аз можех да общувам на руски, и те ни направиха толкова силно впечатление със своята енергия, със своя ентусиазъм, че през следващата година отидох в България като член на английската младежка бригада "Майор Франк Томпсън". Имахме голямата чест да бъдем приети от тогавашния министър-председател Георги Димитров, който в края на нашата среща ни помоли да информираме нашите сънародници за България. И ние му обещахме, че ще направим това. 

Казват, че когато една врата се затваря, друга се отваря. Бях намерила една социалистическа русофилска страна, която беше малко позната в Англия и която се нуждаеше от английски приятели и учени да пишат за нея. Когато се върнах в Англия след бригадата, аз се записах в двегодишен курс по български в Лондонския университет. 

Моите книги са написани за англичани, които не могат да четат български, но които се интересуват от историята и културата на България. Доколкото ми беше възможно, аз посещавах местата, свързани с живота на моите герои. С Левски нямаше проблеми, но Гоце и Дядото са родени извън границите на днешна България и имах доста приключения с тях. Яне е роден и убит в Пирин планина, но на места немного достъпни. Все пак със съдействието на различни хора успях да отида до много села. И за мое голямо удоволствие видях един орел, който се виеше във въздуха над гроба на Яне Сандански. Народните песни не лъжат! 

До голяма степен аз съм повече публицистка, отколкото историчка. Още като студентка, под влиянието на великите руски писатели и критици, приех идеята, че писателят е длъжен да бъде полезен за обществото, за народа. Като биограф избирах хора, чиито идеи и деяния са все още поучителни за нас, свързани с проблемите на съвременния свят. Всеки от тях, например, е едновременно родолюбец и интернационалист, всеки един свързва националната свобода със социалната справедливост, с братството с други народи, с равенството и благоденствието за всеки човек, не само за силните и богатите. Затова аз ги обикнах и реших да ги възхваля.  

Радостно ми е, че в последните месеци книгите ми за Левски и Яне Сандански са преиздадени в България, както и тази за Дядото. Имаме нужда от тяхната мъдрост, от тяхното вдъхновение. Затова мой девиз е хубавата народна поговорка: "Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите".