С вдигната глава и с чиста душа

Една наша мъдрост гласи: "Златото е жълто, но боядисва човешката душа с катран." Добре е всеки да я знае тази мъдрост, да я помни!
 Моят баща щом легнеше и заспиваше. Сънят му беше като на дете - здрав и чист! Защото работеше като хала! Работата му доставяше голямо удоволствие, затова си и свиреше - като птичка божия! Не ходеше по земята, а летеше! Даже стълбите вземаше по две.
Когато бащата на Константин Петканов - наш писател с огромно по обем и родолюбие творчество, свещеник Никола, чува, че синовете му предлагат да си построят парна мелница в Кавакли, че да печелят повече пари за семейството, той им казва: "Синове мои, на мене не ми се печели, а ми се работи! Разбирате ли какво ви казвам? На мене ми се работи!..." Това беше и веруюто на моя баща. Той, заедно със съдружниците си дърводелци, остави едно голямо и хубаво предприятие - завод за мебели "Напредък" в Пловдив. Не знам какво е станало с това предприятие сега - след промените, които проклятисваме, също като парите. Дали не са го продали за един лев! Жална й майка на България със сегашните управленци! Къде се родиха, кой ги отгледа, кой ги изучи такива, дето не мислят нито за бащите и майките си, нито за децата си! Защото дедите и бащите им създадоха всичко, що днес се разсипва и разпродава, а децата им поеха пътя по света да си търсят хляба и да си намират ново отечество!
  Чудех се защо татко не обичаше да ходи на панаира в Пловдив. Един ден разказвам на леля - една от неговите сестри, че той нощес се е прибрал вкъщи в малките часове. На сутринта разбрахме, че помагал да се гаси пожар в една от палатите на панаира. Пламнал складиран памук. Хората направили вериги и пренасяли вода с кофи, докато дойде пожарната команда. Тогава леля ококори очи и ми каза: "Той се беше зарекъл да не стъпва там, защото един чужденец някога му беше предложил много голям подкуп..."  Отвратен от случая, татко така решава да не буди спомена и да не тревожи чистата си съвест. А е можел с тия пари да осигури един друг живот за себе си, за семейството си. Но той живя с вдигната глава и с чиста душа! Честността на баща ми и днес свети в душите ни - в моята и в братовата! Когато след неговата смърт влизах в магазините на Пловдив, навсякъде магазинерите ме познаваха, посрещаха ме и ми правеха услуги. Казваха: "Това е дъщерята на Петко!" А когато отидохме в "неговото" предприятие да търсим дърводелец да ни преправи спалнята, скочиха няколко от работниците и рекоха: "На децата на бай Петко не бива да отказваме!"
  Баща ми не дочака да види какъв лекар стана брат ми, как го търсят и ценят болните! Един ден, когато той вече стажуваше по пловдивските болници, изнесе от мазето голям пакет, увит във вестници. Попита ме: "Знаеш ли какво е това?" "Не знам! Не съм го виждала. Да не е нещо, останало от хазаите - евреи?"" - рекох аз. Брат ми се засмя. "При въглищата беше. Тук има десет хиляди долара. Преди три години ми ги даде колега арабин - да му ги пазя. Сега с тях заминава за Щатите - да специализира."
   Боже, мой! Бащичко цял! Десет хиляди долара са стояли в нашето мазе, което имаше две врати денонощно отворени! За онова време това беше цяло състояние. Ние едва свързвахме двата края. Мама тъчеше и плетеше, аз работех на две места, брат ми учеше, имахме и болна леля. Арабинът беше преценил много добре колко струва брат ми и му беше поверил не само парите си, но и сигурността си. За отплата не му беше предложил даже десет долара! А и щеше ли брат ми да ги вземе?! Та нали ние сме деца на онзи бай Петко, дето го познаваха и ценяха много хора в Пловдив!
Как бързо се промениха хората у нас! Как се превъртяха нравите!? Как тръгнахме по кривите пътеки, дето ни погубват душите човешки?