Само Духът наш насъщен може да ни върне чувството за смисъл

Това е пиеса и спектакъл за светлия дух на Алеко Константинов, който носи Доброто като единствена противоотрова на злините, които българинът нанася на живота си и на ближния си. Това е и гротеска - политическа, поетическа, философска - така Маргарита Младенова представя основната идея в своята работа по сценичната реализация на пиесата на Боян Папазов "Рицар на Светия дух" в Народния театър. Когато преди две години Боян Папазов ми даде пиесата си, приех идеята му Духът на убития да се завърне тук, за да прости на убийците си като най-точното проявление на Алековата същност; припознах в делира на Фильо образа на големия делир, в който се мята българският живот без памет - за разлика между лъжа и истина, добро и зло, градене и събаряне, напред и назад, подем и падение. И от който единствено и само Духът наш насъщен може да ни изведе. Да ни върне чувството за смисъл, допълва тя.
Спектакълът по този необичаен и като форма, и като внушение текст предизвиква много и болезнени въпроси за националната идентичност и характер, за силата и смисъла на опрощението, за това каква загуба е, че е изчезнал от живота ни този Светъл дух, който Алеко е носел и неговата невероятна способност да вижда злото и да може да прощава. Текстът на представлението е изграден по писма на писателя, по негови произведения, по документи от негови приятели като Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Кирил Христов и, разбира се, текстове на Точно Жечев. Защото както подчертава Боян Папазов: "За появата на тази "алкохолна халюциноза" съм благодарен на Тончо Жечев. Имах честта и щастието да познавам този български мислител. Някъде около 1985 г. прочетох есето му "Одисеята на Щастливеца и Бай Ганю". Там той е написал: "Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени." Плашещото прозрение на Тончо ме преследваше с години. Затова реших да напиша пиеса за "противоотровата" Алеко Константинов."
Спектакълът на Маргарита Младенова е за съдбата на духа в българския контекст, за конфликта между утопията на идеалиста и прагматиката на другия тип българско, символизирано от Бай Ганьо, който има доста различни, но винаги точни и за съжаление поразително съвременно звучащи трансформации в представлението. В течение на сценичното време се изследва и проследява как ескалира този сблъсък и докъде води, като при това на Светлия дух нищо не му се спестява - той пропада и се въздига, прекалява, обърква се, търси изход, за да е жив, а не правилен и скучен. Иван Бърнев е в ролята на Светъл дух - духа на Алеко, върнал се след смъртта си, за да прости на своите убийци в опит да спре безкрайното възпроизвеждане на злото. Валентин Танев обединява прототипа на байганьовското и има няколко превъплъщения - кмета Петър Минков, идеолог на убийството на Алеко, ректор, министър и т.н. В спектакъла са ангажирани още Валентин Ганев, Ана Пападопулу, Теодор Елмазов, Станислав Генчев, Петко Петков и Васил Дуев. Сценографията и костюмите са на Даниела Олег Ляхова, а музиката - на Асен Аврамов.