Съпротивлявам се срещу бездуховността

 Георги КОНСТАНТИНОВ е роден на 20 декември 1943 г. в Плевен. Завършил е българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Автор е на повече от 30 книги с поезия, сред които "Една усмивка ми е столица" (1967), "Неграмотно сърце" (1978), "Общителен самотник" (1982), "Обичам те дотук" (1992- 2003), "Дърво и птица" (1999), "Вечерна дъга" (2007), "Любовно разписание" (2007-2008), "Врана в снега" (2011) и др.
Автор е и на книги за деца. Неговият роман "Туфо рижият пират" е издаден и на френски, немски, руски, украински, казахски и полски.
Носител е на национални и международни награди за поезия. Почетен гражданин е на Плевен.
Председател на Българския П.Е.Н. център и директор на сп. "Пламък".

- Къде е, какво прави поетът Георги Константинов в тези трудни времена?
- Съпротивлявам се. Искам да съхраня поне една част от своята същност, от своето разбиране за истина и справедливост. А пороят на прехода ни засипва с духовна тиня - политическа демагогия, чалгакултура, егоистичен псевдоморал. Дарбата да изричаш с вдъхновен глас истината все по-малко се цени. Познавам хора на перото, които дрънкат с лирата си в услуга на властта или просешки мигат пред сугестията на парите (което е едно и също). Слава Богу, между такива фалшиви орфеевци и автор като мен има известна разлика. Дори мога кажа - носът ми все още стърчи над мътната вода.
Обаче казвам това с доста разколебан оптимизъм. Не ми отива ролята на местен   гръмовержец, който сам може да промени нездравословния климат. Осъзнавам и изстрадвам факта, че всички ние, включително и аз, сме причина да имаме точно такава псевдодемокрация. Ругаем политиците, че мислят повече за себе си, отколкото за народа, но те са социална извадка от самите нас. Или са направени в българска фабрика за ментета.
Нали почти всички си мълчим, когато някой държавен милиард се изгуби в корупционната джунгла, когато разпродават българската природа, или искат да смачкат Българската академия на науките? Мълчанието е също вид демагогия...
А иначе - за нашата демокрация се говорят хубави и лоши неща. Лошото е, че хубавите не са верни.
- Бориш се с кризата, стремиш се да спасиш списание "Пламък". Отдава ли ти се това - доколко и как?
- Един познат поет ми писа: "Удивляваш ме. Все още държиш Пламъка в ръце..." Той вероятно търсеше и красива двусмисленост в този факт. Но простата истина е, че списание "Пламък", създадено от Гео Милев преди 85 години, днес оцелява много трудно...
На пръсти се броят литературните списания у нас. И нито едно от тях няма сигурно съществувание. Преди време изчезнаха почти всички детско-юношески издания - като "Славейче", "Картинна галерия" или ученическото "Родна реч"; потъна в небитието "Летописи", интересното списание "Факел" се смали до един брой в годината. Нашата периодичност също намаля до четири броя годишно. И не зная каква ще бъде следващата фаза... Работата опира не единствено до кризата (в повечето случаи тя е само едно оправдание); истинската причина е, че литературата се възприма като нещо излишно в прагматичния пейзаж. Самото споменаване на литература дразни полуграмотните парвенюта...
Не изричам това с някакво интелигентско самочувствие. Пък и откъде да го взема това самочувствие? Казвал съм и друг път - ние не сме даже девета дупка на кавала. Май че и кавал няма.
Писателският съюз, под чиято егида излизаме, не може да отдели от малките си средства за нас.   Доста години не сме получавали и държавна парична подкрепа. Едва напоследък Националният фонд "Култура" спонсорира една от рубриките ни. Досега сме търсели помощта на някои общини, за да издаваме "регионални" броеве (и немалко от тях излязоха интересни); обръщали сме се и към чуждестранни фондации. Те не дават пари лесно, но  след многомесечна интернет-кореспонденция и упорита настойчивост от наша страна вече имаме редица броеве, посветени на чужди литератури: фламандска, португалска, австрийска, шотландска, уелска, френска, руска, полска и др. Неотдавна издадохме чудесен кипърски брой, представящ към 80 писатели от тази островна страна... Най-трудно излизат нашите, българските, броеве...     
- Кой дава рамо на "Пламък"?
- Разчитам преди всичко на нашия малък екип (в него е и известният литературен критик Димитър Танев), както и на моралната подкрепа на нашите сътрудници, които в повечето случаи са млади хора. Млада е и нашата редколегия. Забелязвам, че по-малко на брой младежи са "фенове" на художествената литература, но тези, които са привързани към нея, имат по-широк хоризонт: знаят чужди езици, следят литературните новини от цял свят, май и по-често пътуват...
Като че ли количеството се е превърнало в качество. Всеки разговор с такива млади сътрудници ми дава морално "рамо", усещам в себе си душевен тонус.
А за финансовата ни одисея вече разказах. Обнадежден съм от споменатия жест на българския фонд "Култура". Но и този фонд би трябвало да бъде по-осезаемо подкрепен от държавния бюджет, за да има и днес българско изкуство, българска литература, национално самосъзнание.
- Как преценяваш културната политика на държавата?
- Вече споделих някои неща по този въпрос. Тези дни медиите обсъждаха надълго и нашироко новия държавен бюджет, но само веднъж чух думата "култура". А тя трябва да е в челото на колоната от необходимости, като знаме с буквите "Свобода или смърт". Сигурно това сравнение ще ти се види прекалено патетично, но наистина словото, а не цифрата може да ни води напред. И Библията казва: "В начале бя слово..."
- Неотдавна излезе новата ти поетична книга "Врана в снега". В нея оставаш верен на интимната лирика, но се прокрадват и библейски, философски теми. Коя от тях, според теб, е най-актуална, злободневна за времето, в което живеем?
- Имам особена представа за ролята на съвременния поет. Независимо от по-високото ниво на литературната му подготовка, той би трябвало да търси диалог най-вече с хората, които не се занимават с литература. Филологическите експерименти, изобретяването на сложни метафори (въпреки че поезията без тях не може) би трябвало да стоят на втори план. И аз владея немалко стихотворни "финтове", но никога не ги използвам самоцелно. По-важно е какво ще кажеш... А живота наоколо кипи от проблеми, болки и горчилки. Нито веднъж не съм се питал дали съм голям или неголям поет, но ми се иска да бъда един от необходимите поети на днешните хора.
Затова съм далеч от желанието да литературнича, да провъзгласявам принадлежност към модни течения, да бъда "книжен тигър". Интересувам се от астрономия и философия, география и физика, обичам да пътувам, слушам Бетовен и добрия стар рокендрол, гледам по телевизията английски футбол.
 И навлизайки в житейската есен, все по-често се замислям за тайния съюз между материята и духа, за кратките полети на любовта и безкрайността на смъртта, за моя епизодичен живот и огромната, може би вечна, Вселена.
Точно затова и новата ми книга със стихове "Врана в снега" е такава, каквато е. Дано тези стихове станат нужни на повече хора.
- Какво най-много те вълнува, тревожи от днешния ден на България?
 - Имам големия страх, че така, както лошо се грижим за българската земя, както не ни е еня за българския език и култура, както се напъваме да живеем без високи идеали и национални ценности, може би някой ден ще осъмнем - не точно ние, а примерно следващото поколение - и без българска държава.
- А светът край нас "се дуелира за пари, сквернослови, зяпа порно и се дрогира". С какво най-вече те възмущава този луд, луд свят?
- Вече казах по-горе - правя всекидневни опити да се съпротивлявам. Затова и всеки ден говоря за своите действителни вълнения, всеки ден пиша. Споделям девиза на древните: "Нито ден без черта". Готов съм всеки момент да извикам като големия поет Ханчев: "Жив съм!".
- Като председател на Българския П.Е.Н. център участваш непрекъснато във форумите и заседанията на световния П.Е.Н. Коя е злободневната тема, която днес занимава умовете и съвестта на писателите?
- Работата ми в П.Е.Н. е част от онази упорита съпротива срещу бездуховността - и в национален, и в глобален мащаб. Заедно с моите колеги по перо ние искаме да превърнем нашия П.Е.Н. (което значи поети, есеисти, новелисти) в широко отворен прозорец към духовните ценности на Европа и света. Правим всичко възможно за популяризиране на българската литература в другите страни. Издаваме бюлетин "Български П.Е.Н", излизащ на български и английски, правим събрания, литературни четения, участваме в международни форуми, защитаващи писателския труд и свободата на творческата мисъл. Лично аз съм произнасял слова за българската литература от трибуната на 5-6 световни конгреса на П.Е.Н. - в Лондон, Блед, Дакар, Белград и другаде.
Неотдавна българският П.Е.Н. център, създаден през 1926 г. от такива творци като проф. Иван Д. Шишманов, Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков, Елин Пелин, Теодор Траянов и др., навърши 85 години.
Използвам случая да поздравя своите колеги по перо, а така също и верните български читатели, с голямата годишнина.
Пожелавам на всички здраве, вдъхновение, високи пориви в сърцето и светлина в очите.     
- Какво е твоето кредо?
- Много пъти съм го изричал. И не само на българска земя. Струва ми се, че казва почти всичко за мен: "Моят живот не е поезия, но поезията е моя живот".