Себеуважение

Все по-малко хора заявяват готовност да гласуват, ако има избори. Поредното социологическо проучване не може да прикрие факта, на който сме свидетели в последните години. Омръзна ли ни играта на демокрация? Все повече осъзнаваме, че от нас нищо не зависи? Или ни писна да ни лъжат - гласуваме за едно, а получаваме друго, че и трето като гарнитура? От всичко по малко.
"Вярвах, че системата може да се промени. Уви. И заминах..." Думите на всеки трети млад българин, напуснал страната, звучат като присъда. А забравяме, че ние сме онези, от които зависи всичко. Че избирайки да не гласуваме, защото не харесваме половината свят, а другата половина мразим по презумпция, оставяме друг да решава вместо нас. И после се чудим защо чалгата и посредствеността, арогантността и нехранимайковщината ни представляват и определят бъдещето ни. Възмущаваме се в социалните мрежи, драскаме по стените, проклинаме, пием, псуваме... И толкова.
Искаме някой нещо да промени. Да го направи за нас без нас. Намираме кусури - винаги, на всеки и за всичко. Някой все ни е виновен. Дори да ни дават по пет хиляди лева заплата за нищоправене, пак ще сме недоволни. И няма да гласуваме. Стига с това, че нямало за кого. Винаги има. Така свикнахме. Да ни подават сдъвкано в устата, да ни дундуркат, а ние да сеем злъч и подигравки. Да се присмиваме.
"Българите сме...". Това чуваме всеки ден. Превърнахме се в нация от народопсихолози. С лека ръка приравняваме и обобщаваме. С години наред, от уста на уста - били сме "смачкан народ", "песимисти", "безделници", "оплаквачи". Лоши хора. Забелязали сте го. Наблягаме на лошото и плюем по себе си. Не виждаме и не оценяваме хубавото. Саморазрушаваме се малко по малко и се самоизяждаме.
Много неща не са наред в държавата ни, но могат да бъдат поправени. От нас. Защото сме страхотни. Ние, българите, не сме само изнервените столичани в автобуса без климатизация или грубата касиерка в горещия супермаркет. Ние сме онези работливи и гостоприемни родопчани, които човек няма да оставят на улицата. Да, стресирани сме и огорчени, вбесени и обидени. Има защо. Но не заслужаваме да губим битката за самоуважение и да се храним със злобата срещу себеподобните, презирайки всекиго.