Ще играя, докато мога. Не обичам да седя без работа

Стоянка Мутафова - първата гранд дама на Сатиричния театър "Алеко Константинов", в навечерието на 90-годишния си юбилей не спира да работи. Тя неуморно репетира най-новата си роля във френската комедия "Столетие мое" от Мишел Лоранс. Нейната героиня Малу празнува стотния си рожден ден и по този повод цялото й семейство се събира. Режисьор е Владимир Петков. Премиерата на "Столетие мое" се очаква през април. Навръх рождения си ден - 2 февруари, от 19 ч., великата актриса ще излезе на сцената на Сатирата в характерната си роля в спектакъла "Госпожа Стихийно бедствие" от Алдо Николай (постановка Николай Атанасов-Шуши, гостува ИК "Вирджиния втора"). 90-годишната Олга танцува степ, чарлстон, сиртаки и командва цялата къща и най-вече дъщеря си Елза.

Цитат:
"Комедийна актриса съм, но съм много самотна... Самотата не ме плаши, напротив - тя ме зарежда"


- Подготвяте юбилей и нова постановка. Как ще отбележите празника?    
- Пиесата се казва "Столетие мое", но преди дни започнахме репетициите и няма време да стане готова за 2 февруари. Затова ще си правя юбилея с "Госпожа Стихийно бедствие". И понеже цялата година е юбилейна, фактически по-официалното честване ще го направим със "Столетие мое". Дай боже да има успех сред широката публика. Защото е сложна работа, не е смешна. Пиесата представя отношенията между майка, дъщеря, внучка, правнучка. 
- Навръх рождения си ден ще играете на сцената. Вълнувате ли се?
- За пръв път. Обикновено не обичам нито именния си ден, нито рождения си ден. Не защото остарявам, от малка не обичам такива празненства. Глупаво ми се виждаше - идват едни гости, едни разговори... Не обичам да се събирам с много хора. Аз съм си комедийна актриса преди всичко, но въпреки това съм много самотна. Обичам да бъда сама. Самотата не ме плаши, напротив - тя ме зарежда.

- Интересно противоречие между сценичния ви образ и вашата същност.
- Да, има някакво противоречие между работата ми и човека. И никой не вярва, че аз съм такава. Всички мислят, че съм купонджийка, че обичам да ходя, хайде сега - не, но по-рано, по дискотеки и др. Когато бях млада, журовете бяха на мода. Толкова ми е било отегчително, че като съм отишла 1-2 пъти - видях колко е скучно, и никой не можеше да ме види. Седяла съм вкъщи с месеци сама. Eдна съученичка се чудеше на акъла ми. Не съм самотник и много ходех, но не с компания. Компаниите са ме отегчавали. Аз съм индивидуалист и не обичам тълпата, не обичам много хора около себе си. Обичам да съм сама, да се отдавам на онова, в което вярвам.
- В какво вярвате? За какво си мислите, когато останете сама със себе си?
- Един път вярвам в едно, друг път - в друго. Не мога да кажа, че съм се вторачила само в едно и също. Аз съм човек, който се променя. Когато съм сама, просто разговарям със себе си, разсъждавам за света, за вселената. Питам се, давам си отговори и т.н. Никога досега не ми е било скучно. Даже когато стана онова нещастие в театъра, очите ми почти отидоха и оттогава ползвам лупа. Сега вече не мога да чета нито вестник, нито книга. Първите години по можех, да кажем 10-20 страници на ден, и се уморявах. Но вече и това не мога. Много, много ми тежеше.

- Изглеждате във великолепна форма. Как заучавате ролите, които изпълнявате?  
- Увеличават ми текста и чета с лупата.  Първите ми репетиции са много тромави за моите партньори, защото трябва да ме поизчакват. Затова гледам по-бързо да науча текста. Първо го уча приблизително и предупреждавам режисьори, които не ме познават, да знаят, че в началото си служа с приблизителен текст. След което изглаждам грешките с лупата.
- Гледате ли телевизия - новини, филми?
- Да, ама залепена за телевизора, много отблизо. Но пък какво да гледаш?
- Новите български сериали не ви ли  харесват?
- Не ги гледам. Следя си моя сериал ("Столичани в повече"), за да видя какво съм направила. Намирам, че нашият сериал, в сравнение с другите, е по-добър. Не сме избягали поне от българското. Останалите са ми като имитация на чуждото - и хората, и държанието. Малко е по-измислено. Може би си внушавам, но в нашия има една истина, която е по-ценна от всичко друго. Не съм кинаджийка. На кино да отида, о боже, никога. Сега особено в тези молове, въобще не съм киноманка.
- Театърът ли е вашата стихия?
- Най-вече театърът. Обичам големи филми с големи артисти. Киното е индустрия, правят леки филми, докато съберат пари за удар, и аз гледам ударите. Другото не ми е интересно. Обичах страшно да чета. Четенето беше най-голямата ми страст...   
- Имате силен дух. Какво ви държи? Откъде взимате тази енергия? 
- Това не може да се обясни. Има едни тайнства, които човек не може да обясни в този свят. Така ме е създал Господ. Ако не бях такава, кой знае какво щях да правя. Нямаше да мога да изтърпя да седя вкъщи и да гледам телевизия. Не мога да шия, то и да умеех, вече нямаше да мога с тези очи. Хайде, да виждах, щях да чета като луда, но на тези години и да четеш много не бива. Без работа не обичам да седя и докато мога ще играя, пък след това не знам (смее се).
- Живели сте известно време в Прага. Там сте завършила Консерваторията по изкуствата и сте се омъжила. Какво си спомняте за този период? Връщате ли се към него?
- Много често си мисля за това време. Първо се сблъсках с друга култура. Чехия е много културна страна, много са уважителни като народ. Те са шовинисти. Пристигнах сама, на мъжа ми му е дошло до гуша да виси и е отишъл да си свърши някаква работа. Не e знаел кога точно идвам. Направи ми впечатление, че никой не ми отговаря на немски - от гимназията излязох с добър немски, а там знаят езика. Само една жена ме съжали. Качи ме на един трамвай и говори с мен на немски, разбрала, че съм абсолютно безпомощна. Обясни на ватмана къде да ме свали и после човекът ме упъти как да намеря адреса. По-късно се явих на конкурс и го издържах, влязох в тяхната консерватория, в която се изучават различни изкуства и всеки си има профил. Поканиха ни във Виена - ние да отидем с нашия театър "Диск", а те да дойдат с техния учебен театър. Нашите отказаха и не мога да разбера защо. Питам ги. Те казват - а, Стоянка, много е рано още у нас да се проговори на немски. Защото говорят немски, а ние - чешки (много бързо научих чешкия), и отказаха. Имат силно чувство за достойнство на нация, каквото у нас няма. И много се уважават. Уважават колегите си, какъвто и профил да са. Спомням си, че тук излизам от Народния театър, ама то нашата гримьорна - гнездо на оси, само чакаме някой да излезе, за да го "изядем", то си беше вътре в нас. Такова нещо нямаше там и мислех, че те се преструват пред мен. После разбрах, че това е така. По-голямата роля, която получих, беше в "Мизантроп". Но имаше  стихове, Молиер, и малко се изплаших. Аз на проза се оправям, както тук - ще измисля, ще импровизирам нещо, но, викам, стих на чешки няма да мога да подредя. Слава богу, не се наложи. Интересното беше, че ние бяхме три на роля - две чехкини и аз, българка. Мен ме бяха турнали трета, естествено, като чужденка. Обаче на премиерата ме сложиха първа. Това не можех да си обясня. Абе, викам, тези шовинисти тук политика ли правят? Как може мен, българката, да ме турят първа? "Защото си най-добра". Така ми отговориха. Направиха тържество. Беше техният министър на културата, нашият посланик... Беше едно чудо и вестниците, като плъзнаха с моето име. Не можех да повярвам и започнах да мисля, че това е политика. Не си представях, че тези шовинисти могат да извадят една българка на първо място. После разбрах, че фактически природата им е друга - ценят истината. Шовинизъм, но когато нещо е добро, те го признават. След като завърших, бях назначена в един от най-добрите им театри. Но направих голямата глупост да се разведа със съпруга си, да се омъжа за този мой втори мъж, Грубешлиев, който ми разби живота... Не бяхме един за друг.
- Колко години останахте в Чехия?
- Не бях дълго, две години и нещо, но имах интензивен живот. Очертаваше се пред мен кариера, още повече, че мъжът ми - много по-възрастен от мен, беше не кой да е. И той това ми казваше - стой, докато те създам, после прави каквото щеш, като остарея.
- Съжалявате ли за това ваше решение?
- Да, съжалявам. Винаги. Защото още първите месеци разбрах, че с този човек няма да мога да живея. Съвсем ясно ми стана и загубих с връщането си. На всичкото отгоре моят характер е такъв, че не умея да ползвам връзките си. Бях снаха на Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева, чиято дума никога не можеше да се скърши. И двамата ме обичаха много, не мога да се оплача нито от свекър, нито от свекърва. Особено Мери умираше да правя кариера, но като рече да ми помогне, омразата към тях се обръщаше към мен. Бях като гръмоотвод. Мразеха ги, защото бяха богати, много горе, и тази омраза се прехвърли върху мен. Започнах да губя, да губя и загубих почва под краката си. Разбрах, че направих голяма грешка, но вече имах дете, нямаше накъде, докато, естествено, се стигна до разрив в семейството - разделихме се, разведохме се. Взех името на баща си, те тогава насила ме накараха да стана Стоянка Грубешлиева. Не исках. Та дори Лилиев ми се подиграваше, нали беше драматург в Народния театър, имаше такава язвителност у себе си. Сто пъти ми каза: "Добър ден, г-жа Грубешлиева. Как сте? Аз знам, че вие вече сте Грубешлиева". А той не знае, че едва ли не с нож в ръка ме накараха да се казвам така първите години. Не умея да използвам това, което много мои колеги съумяха така хубавичко да използват и да се качат нависочко. А аз - обратното.
- Вие със собствен труд и талант сте изградили име и кариера, което е по-ценното, и още печелите възхищението и обичта на публиката.
- Да. Взех си бащиното име. Отидох в Сатирата. Тръгна. Сама. 
 - Хората днес жадни ли са за театър, за изкуство, или изпитват други потребности?
- Според мен като че ли са и двете неща. Една група хора, естествено, са все още жадни за изкуство. Но по-голямата част ходи за развлечение. Дано не бъркам. Но това го познах по "Столовете" от Йожен Йонеско. Първата година беше тъпкан салонът. После започнаха да редеят столовете и сега Илия (Добрев) се отказа. Искаха да качват пиесата на голяма сцена, защото по се пълни, малката се подценява. Аз много обичам малката сцена. Там можеш повече да правиш изкуство...
- Кога салоните се пълнят най-много?
- Повече, щом играем комедии. Е, ако има голямо изкуство, разбира се. То се поема от всекиго - бил той прост, бил посредствен и т.н. Времето на голямото изкуство беше началото на Сатиричния театър. Тогава хората седяха по стълбището, ВИТИЗ се учеше от нас, ние бяхме много освободени, защото в това време Народният театър беше доста закостенял, доста академичен, което ме дразнеше и аз копнеех за такъв театър. Дойде време, в което нашият театър доста се промени и претърпя метаморфози. Той не може да бъде такъв, какъвто е бил, но иска ми се да се върне интересът на хората такъв, какъвто беше някога.
А какъв успех имахме в Съветския съюз, и то с "Ревизор". Дето аз, като тръгнах, по пътя, във влака, такова отчаяние ме беше обхванало, че викам, дали да взема да си счупя нарочно крака, че да не мога да играя. А те ми викат - стига, ма! Айде, викам, тръгнала съм на краставичар краставици да продавам. А там имах по-голям успех, отколкото у нас. Върнах се с такива рецензии. Уви - не ги пазя. Нашият театър, за съжаление, при разните му промени си загуби архива. Тогава беше забранено да носиш вестници през границата. И аз, като изпълнителен човек, как си не пренесох един вестник, да си пазя тези рецензии. Белград, Москва, Будапеща... където сме били в чужбина - такива суперлативи в България не съм чела за себе си, както там. 
- Накъде вървим? Оптимистка ли сте за бъдещето, за младите хора? 
- А, не знам. Не ми е ясно, в мъгла съм, да ви кажа откровено. Но ми се стува, че младите трябва да се подковат яко, ама те сами да се подковат. Та били те в чужбина, даже по-добре - да се върнат и да хванат нещата отново, за да тръгнем нагоре... Отдавна се откъснах от политиката.